— Не съм чак толкова млад — каза Иън, въпреки че сам не разбра защо го казва. Всичко дотук звучеше като първо действие на някоя глуповата комедия.
Очите й заискриха.
— Исках да кажа, по-скоро е въпрос на гледна точка. — Погледна косо Иън и демонстративно взе метална кука, за да повдигне капака на едно гърне. Във въздуха се вдигна пара. Примамливият аромат на готвено месо възбуди апетита на Иън.
Отвън долитаха неясни звуци, които се сториха напълно непознати на младежа. Едно басово думммм, последвано от два шумни плясъка. След малко се чу ново пляс, последвано от чаткане на копита и множество гласове.
— Ето, фериботът се връща — каза тя, придърпа нещо подобно на кръстоска между триъгълна шпатула и ловджийски нож и раздели баницата на четири с два бързи умели замаха. — Ще се върнат прегладнели, няма как да е иначе. — Тя подреди чинии и метални лъжици, след което бързо прехвърли по четвъртинка от баницата във всяка чиния. — Да излезем ли да ги посрещнем? — попита и вдигна поглед към него.
— Добре.
Тя пристъпи към вратата, която се отвори пред нея, и излезе на светло, последвана от Иън.
Първото, което забеляза, бе реката. Гилфи бе широка и бърза, понесла от високо в планината сиви плискащи се талази. Приличаше на змия, разполовила континента.
Бунгалото бе построено точно над ивицата, където най-далечните вълни, на реката бяха плискали брега. Надолу, по Стръмните отвесни стени над брега, се виеше каменна пътека право към мястото, където връзваха ферибота на док.
Докът беше съвсем простичък. През реката бе прехвърлено яко въже, а баржата се държеше на въжето благодарение на халките, монтирани на носа и кърмата. Самото въже бе прехвърлено от техния бряг чак до далечния, навито на лебедка; която бе двигателната сила на устройството, задвижвана от кон, който правеше безкрайни кръгове. Очевидно имаше и устройство, предвидено за по-тежките товари — в обора зад лебедката подскачаше още един кон, който сякаш се бе уморил да чака бездеен.
Имаше нещо необичайно в този кон, но вниманието на Иън бе привлечено от Харбард, който снишаваше рампата от ферибота, за да може да слезе каруца, теглена от коне. Кочияшът прие помощта на Харбард, за да се качи по-лесно на седалката, след това плесна с юздите и подкара каруцата по пътя, който минаваше успоредно на реката.
Когато на ферибота не остана никой, Харбард и Хоузи го привързаха на дока, освободиха коня от лебедката и едва тогава се отправиха нагоре по дългата пътека към къщата. Спряха само за миг, за да може Хоузи да помаха на Фрида.
— Така — каза тя и побутна Иън към бунгалото. — Да сядаме да похапнем. Сядай, сядай, сядай — настояваше тя. — Тук не обръщаме внимание на официалностите. — Жената сипа яхния във всички купи и ги пренесе на масата заедно с някаква гореща течност. Всичко бе готово, когато вратата се отвори пред Хоузи и той влезе последван от Харбард.
Въпреки че бе половин глава по-нисък от Хоузи, Харбард създаваше впечатление, че е прекалено едър за стаята, в която седяха, и на човек му се струваше, че ако само се протегне, неволно ще пробие тавана или стената или пък ще счупи нещо.
Харбард си свали наметалото и го окачи на пирон близо до вратата, точно под копието. Загрубелите му пръсти се протегнаха внимателно и докоснаха копието, а след това бавно ги отпусна.
Хоузи се усмихваше, докато закачваше собственото си наметало, а след това се настани до Иън.
— Радвам се да те видя в добро здраве, Иън — каза той и кимна. — Всъщност радвам се, че мога да виждам.
Харбард се намръщи, докато се отпускаше на стола срещу Иън. Приведе се напред, без да каже и дума, но очите му останаха приковани в младежа сякаш безкрайно дълго.
На Иън му се стори много трудно да издържи на този поглед.
Странното бе, че макар и да нямаше физическа прилика, начинът, по който Харбард се държеше, напомняше на младежа за актьора Питър Фолк, същия, който изпълняваше ролята на Коломбо. Гласът на Харбард не звучеше колебливо, но характерният начин, по който скланяше глава на една страна, и неестественото несиметрично движение на очите му създаваше тъкмо такова впечатление.
Младежът тъкмо се опитваше да си обясни какво означава всичко това, когато Харбард се отпусна на стола си и поклати глава.
— Не съм много сигурен в този, Орфиндел — каза той.
— Хоузи, ако обичаш — каза Хоузи, или може би наистина се казваше Орфиндел. — От известно време ме наричат с това име, а и на мен ми харесва много повече от някои други имена. Всеки от нас си има предпочитания, нали Харбард.