Единственият отговор беше нещо като ръмжене. Харбард се обърна към Иън.
— И така, добре дошъл в дома ми, бъди мой гост — каза той с известно съжаление.
— Благодаря ти.
Харбард погледна димящите гозби на масата.
— Чай? Жено, ти май си приготвила младо ябълково вино с вечерята, а?
— Харесвам го — отвърна Фрида. — Сама го сварих и подправих. Билките в него ще помогнат на гостите ни да си отпочинат и да се излекуват.
— Ти опитвала ли си от хубавото вино?
— Не. — Устните й се свиха в тънка линия. — Защо не го опиташ сам?
— Уф. — Харбард се протегна и взе едно тумбесто глинено гърненце от полицата, махна му запушалката и го надигна. — А-ха! Не е от най-доброто ябълково вино, трябва му още някой и друг ден, докато ферментира. — Наля в калаената кана, оставена пред Хоузи, а пред Иън остави глинена чаша.
— Не ми наливай — отказа виното Иън и в момента, в който го каза, съжали, защото Харбард го погледна ядно. — Моля те да ме извиниш — продължи Иън, — но аз не пия нищо… опияняващо — обясни той, като замени английската дума, когато не успя да се сети за берсмолската. — Не исках да те обидя.
— Никой не се е обидил — намеси се бързо Фрида и погледна съпруга си.
Харбард извърна гневен поглед към нея, а след това махна с ръка и се тръшна тежко на стола.
— Да, да, не съм се обидил, не съм. — Той си взе парчето все още топла баница с ръка и дори не обърна внимание, че димящата жълтеникавокафява плънка изпадна в чинията и покапа по пръстите му, отхапа, преглътна шумно и се усмихна. — Жено, да не позволяваш на жив човек да каже, че храната ти не я бива. — Той облиза пръстите си.
Фрида се усмихна.
— Надявам се на доста по-добра оценка от просто „бива я“, мъжо.
— Да, да, да, много е вкусно — изръмжа той. — Не исках да те обидя, също както Иън Силвърстоун не искаше да обиди никого.
— Аз не съм се обидила, мъжо.
— Само се хвана за последната дума, а, жено?
— Може би.
Иън предпочиташе да изяде първо яхнията, но когато си в Рим…
Той загреба с лъжицата от баницата, подухна върху хапката, за да поизстине, преди да я лапне.
Ммм. Беше греховно вкусно. Коричката бе страхотна, леко хрупкава, чудесно изпечена, а в плънката се усещаше някаква сладост, доста по-наситен вкус, отколкото при ябълковите щрудели, които бе пробвал.
Хоузи му се усмихна.
— Много я бива с ябълките, нали?
— Невероятно — отвърна Иън и загреба ново парче.
Харбард поизтупа трохите от брадата си и топна лъжицата в яхнията.
— И това е много вкусно, жено, и това.
— Благодаря ти.
Харбард погледна към Хоузи.
— Тоя какво знае?
Усмивката на Хоузи стана по-студена.
— Знае, че приятелите му са в опасност.
Харбард преглътна бързо яхнията, за да може да сумти на воля.
— Приятелите му ще са мъртви, ако Негово Топлейшество си внуши, че те няма да му свършат работа като примамка, за да те пипне теб. Можеш да ги смяташ за мъртви.
— Не съм съгласен.
Иън дори не искаше да мисли за това. Той прочисти гърлото си.
— Защо Хоузи? Или там Орфиндел? Може ли някой от вас да ми каже за какво точно става въпрос?
— Ммм. — Харбард сви устни. — Откъде да започна?
— Май ще е най-добре от самото начало — опита се да му помогне Иън.
Харбард го стрелна с отровен поглед.
— Добре — каза Хоузи и начерта нещо с палеца си по покривката. — И с какво точно да започнем?
— Със Скритите Проходи — намеси се Фрида — или с Брисингамен.
Харбард лапна последна хапка яхния, остави лъжицата, отпусна се назад на стола и допря върховете на пръстите си.
— Започвам. Някои неща са простички, а някои не са. Простичко нещо е, когато се каже, че детето надраства дрехите си, че открива как нещата, които някога са го успокоявали и са му носили топлина, вече са прекалено малки, създават му ограничения.
Така става и с хората, които са надраснали мястото, на което са живели.
Някога, много отдавна, един от Вековните народи, да ги наречем Децата на Дейна или пък Туата Дел Данаан, или просто народа Туата, открили, че са твърде натясно в малките си градчета и селца, че имат нужда от Градища, където да се настанят и те, и слугите им.