— Всички сме част от системата.
— Както вече ви казах, да се разбираш със съседите в малките градчета, е много по-важно от всички формалности.
Колата се друсаше по пътя към незасенчена от дърветата алея напред.
— Можехме да минем и през града — каза Тори — и да завием от задната страна. Къщата е в източния край, а и като време е почти същото.
— Обаче — каза Иън — тук е по-прашно и по-автентично…
— Автентично? — вдигна вежда Маги.
— … и следователно по-весело — продължи Иън.
— Да бе.
Къщата бе точно отвъд пояса дървета, една от най-гъстите горички наоколо, разпростряла се почти на цял един километър.
Всъщност, мислеше си Тори поне за стотен път, тя не беше кой знае каква. Просто една огромна стара къща, издигната в традициите на прерийното строителство. Имаше два цели етажа и таван, ограден от едната страна и частично от други две от остъклена веранда, която не позволяваше на насекомите да нахлуват вътре през лятото и която мама използваше вместо фризер през по-голямата част от зимата. Цялата къща бе бяла, въпреки че никой не я бе пребоядисвал наскоро. Мама и татко можеха да си позволят да се заемат с нея, когато им се иска, но не обичаха да се надуват и перчат.
Зад къщата се гушеше старият хамбар в убит ръждив цвят. Огромната му врата бе открехната, за да пропуска светлина и въздух през деня. Той вече бе прясно боядисан и така подсказваше на всички, че семейство Торсен се грижат за животните си, което не бе изненада за никого.
Един ръждясал стар студбейкър бе покачен на трупчета в предния двор, малко по-високо от нормално. Тори се усмихна широко. Чичо Хоузи си имаше нова играчка. За човек, който ненавиждаше да се вози в автомобил, старият имаше страхотен усет да ги поправя.
Не че Тори бе учуден. Чичо Хоузи си беше чичо Хоузи, също както татко си беше татко, а мама — мама и нещата, които другите намираха за необичайни у тях, бяха толкова естествени за Тори, както и ширналите се равнини наоколо.
Паркира колата на тревата до страничната врата и изключи мотора. Напълно умишлено остави ключовете на таблото, а вратите отключени, въпреки че това му се стори необичайно. Последния път, когато се прибра, мама дълго се надсмива над градските му навици.
Маги вдигна едната си вежда.
— Минаваме през входа за прислугата?
— Тук в провинцията няма такова понятие като прислуга. Това си е страничната врата и е най-близо до стаите ни.
Верандата пред страничния вход бе просто един задигнат циментов блок, а стъпалата отвеждаха направо на тревата. Нямаше достатъчно място и не можеха да оставят много неща, без да пречат на вратата да се отваря свободно.
Тори се качи по стълбите и отвори мрежестата врата, задържа я открехната, а след това завъртя топката на дървената врата, малко хлабава, но със здрава брава.
Както бе обичаят в провинцията, предната врата на къщата никога не се заключваше. Ами ако някой искаше да влезе? Странното бе, че и страничната, и задната врата често беше залостена.
Разбира се, както чичо Хоузи би обяснил, има заключени и заключени врати.
Тори стовари юмрук върху месинговата плочка, поставена на касата на вратата, монтирана върху решетка, която чичо Хоузи бе свалил от изоставена кола, а след това я изтъни и вгради в издълбаната на касата ниша. Така ударът по металната плочка отекваше из цялата къща. Не че чичо Хоузи имаше нещо против звънците, но плочката се получи много елегантна. Тя привличаше вниманието на всички на долния етаж, но не ехтеше чак така, че да стресне заспалите на горния.
Тори пак почука и отново никой не отвори.
Младежът затвори очи за секунда и подпря коляно на вратата, за да я намести. След това се облегна и с рамо, за да има необходимата тежест, докато усети леко поддаване. Внимателно насили топката на бравата и леко я завъртя наляво. Усещането винаги си бе същото — гладко, без да е смазано, както става при прецизно изработени части, напаснати съвършено точно.
Резето се приплъзна с леко щракване, което човек по-скоро усещаше, вместо да чуе, вратата се открехна с познатото скърцане и Тори си отдъхна.