Тя долови изражението му.
— Тук има един дребен… проблем. Снощи някакъв вълк е отвлякъл едно от телетата на Хансен. Но те отидоха, за да оправят трактора.
Тори кимна, веднага разбрал защо не й се иска да разисква въпроса, поне не и пред непознати, и затова измисли историята с трактора.
Вълците бяха защитен вид, а фермерите ги търпяха и ако някой отклонил се хищник предпочиташе да напада добитъка, вместо да отиде да си хване я диви зайци, я лалугери, единственият изход бе фермерите да се примирят с нарастващите загуби, нещо, което не можеха да преглътнат, и да се обадят в Министерството на горите и околната среда, за да заловят и преместят звяра, което, ако изобщо направеха нещо, ставаше безкрайно мудно и бавно, или пък да действат сами, на своя отговорност, от което поне имаше някакъв смисъл.
Затова значи татко и чичо Хоузи са там. Татко обожаваше печените пилета на Санди Хансен, също и Тори, само като си помислеше, му се прияждаше и никога нямаше да забрави случая, когато Свен дойде в онази страшна снежна виелица, за да изтегли колата на мама, затънала в канавката. Татко обичаше да прави услуги на съседите, но семейство Хансен бяха нещо специално.
Тори потръпна. Никак не обичаше вълците. Те бяха прекалено жива част от приказките и разказите на чичо Хоузи.
— Мамо, наистина няма нищо страшно. Сега ще си оставим багажа, ще си вземем по един душ, а аз ще поразведа Иън и Маги.
— Чудесно. — Тя погледна часовника си и направи крачка към стълбите. — Точно сега съпоставях едни срочни сделки и трябва на всяка цена да ги хвана, иначе ще се наложи да започна отначало със сутрешните квоти. Може ли да ме извините, че съм такава небрежна домакиня? Тори ще ви настани — обърна се бегло тя към Маги и Иън. — Обещавам по-късно да ви обърна внимание и да се опознаем, не съм аз тази от семейството, която гледа да не дава обещания, но днес си е работен ден за мен и…
— Мамо, наистина няма проблем.
— По-късно е чудесно — обади се Маги.
— Няма проблем, госпожо Торсен — усмихна се Иън.
Мама се обърна и се заизкачва бавно по стълбите, за да не им се стори, че бяга, а Тори нарочно се направи, че не забелязва как Иън оглежда тесните й дънки. Имаше нещо неприлично в това.
Тя затвори вратата на кабинета и Тори пое нагоре по стълбите, следван от приятелите си.
Третото стъпало проскърца както обикновено. Стъпка наляво, след това бързо отпускане на лявата страна на четвъртото стъпало, така че то се извиваше нагоре и разкриваше още една от измишльотините на чичо Хоузи, която криеше военен „Колт“ 38-и калибър и ролка тоалетна хартия.
И двете неща бяха глупави. Мама и татко бяха винаги добре заредени с основните неща, не че се държаха като глезени граждани или нещо такова. На Тори никога не му се бе налагало да прибягва до резервната ролка тоалетна хартия, а още по-малко до 38-ия калибър, но когато стана на петнайсет и баща му прецени, че вече е мъж, чичо Хоузи му показа къде се съхраняват семейните оръжия, а татко го научи как да ги използва, и не миряса, докато не остана доволен от резултатите.
Е, чичо Хоузи твърдеше, че му е показал всички скривалища, но човек въобще не можеше да бъде напълно сигурен, защото Хоузи никога не казваше всичко.
Маги си прочисти гърлото.
— И сега?
— Ами… о, извинявай. Не те чух. Какво каза?
— Казах… искам да кажа, попитах тя това ли работи. Тук? На това затънтено място? — Момичето се усмихна. — Не исках да те обидя.
— Не съм се обидил. Но, да, тук.
— И какво искаше да каже с това, че не обича да дава обещания?
Тори стисна устни. Нямаше нищо лошо да им каже.
— Става въпрос за чичо Хоузи. Той не обича да обещава. Сто на сто ще направи това, което е казал, че ще направи, но никога няма да го чуеш да обещае. — Той сви рамене. — Просто си е такъв.
От дясната страна, в края на коридора, където бе кабинетът, се чуваше как пръстите на мама барабаняха по клавиатурата. Тори поведе приятелите си към лявата страна, покрай затворените врати на стаята на Хоузи и неговата.
— Маги, ти ще си в стаята за гости — каза той и пусна сака й вътре. Говореше тихо, за да не смущава майка си, въпреки че това едва ли бе необходимо. Когато тя се съсредоточеше над някоя колона цифри, нямаше начин един разговор да я притесни.