— Разбира се — казва тя и взема ръката ми в своята. — Не знаеше ли за връзката му с Алис? Не ти ли е споменавал за това в писмата си?
Поклащам глава.
— Спряхме да си пишем доста отдавна, още преди да тръгна за Алтус… Не мога да си обясня как е могъл да се сгоди за Алис. Последния път когато я видяхме, преди да тръгнем за Лондон, едва успях да й кажа две думи.
— Джеймс Дъглас е добър човек. Умен — обажда се Едмънд. — Но е мъж. Алис прилича на теб, Лия. А когато ти замина, Джеймс бе много самотен.
В погледа му няма укор. Той просто поднася фактите.
— Едмънд тъкмо ми казваше, че според теб Джеймс не знае за пророчеството — обяснява леля Върджиния. — Защо мислиш така?
Поглеждам към огъня и си спомням за Джеймс. За милата му усмивка, когато докосваше с уста устните ми. За готовността му да ме защитава от всяко зло. За неговата доброта.
Обръщам се отново към леля Върджиния, сега вече с още по-голяма увереност от преди:
— Джеймс не би участвал в такова нещо. Не и на страната на Алис.
Леля Върджиния кимва.
— Щом той не знае, не можеш ли да му кажеш? Разкажи му всичко и го помоли да стои колкото е възможно по-далеч от Алис за свое собствено добро.
Притеснено прехапвам долната си устна, като се мъча да си представя как бих казала на Джеймс за пророчеството.
— Мислиш, че няма да ти повярва — обажда се Едмънд.
Поглеждам го в очите:
— Ти би ли повярвал?
Той говори бавно и обмисля всяка своя дума:
— Ти не му се довери навремето и по всичко личи, че и досега не намираш покой заради това. Може би е време да опиташ да го направиш, но по друг начин.
Поглеждам надолу към дланите си, към омразния знак на едната ми китка и медальона на другата.
— Може би.
Седим мълчаливо и след миг леля Върджиния отново проговаря:
— Какво ще правим с Алис? Не мислите ли, че е дошла, защото сме на път да съберем и четирите ключа?
— Дори да го знаеше, това е твърде дребно нещо, за да я накара да бие целия този път до Лондон. Фактът, че разполагаме с почти всички ключове, едва ли би разтревожил Алис. Може да минат години, преди да открием последния, да не говорим за Камъка.
— И за Обреда — добавя леля Върджиния, като има предвид ритуалната церемония, която трябва да сложи край на пророчеството в Ейвбъри, обред, за който, изглежда, никой не е чувал. — Утре ще пием чай с Елспет в Дружеството, където ще прегледаме някои стари книги за магьосници. Може би в тях ще открия нещо за Обреда.
— Надявам се — казвам и се изправям, за да си тръгна, защото внезапно се чувствам изтощена и напълно смазана при мисълта за задачите, които ме чакат. — Артър Фробишър ми даде адреса на човек, който може да знае нещо за местонахождението на Камъка. Двамата с Димитри ще видим какво ни чака там и дано заедно с адреса Артър да ни е дал и име. Бих искала да знам предварително с кого ще се срещна.
— Е, и да не знаеш, когато се срещнеш с тези хора, аз ще съм до теб — заявява Едмънд. — Не мога да позволя да се мъкнеш с непознати без закрила, особено сега.
Не му напомням, че победих Пазителя в Шартр. Вместо това му се усмихвам в знак на благодарност, пожелавам им лека нощ и се отправям към вратата.
— Лия? — спира ме гласът на леля Върджиния, преди да изляза в коридора.
— Да?
— Какво ще правиш ти с Алис? Тя несъмнено очаква някакво действие от твоя страна.
Преди да й дам отговор, обмислям възможностите.
— Нека помисля още малко — твърдо изричам накрая аз. — Няма да позволя на Алис да ме тласне към решение, което не съм готова да взема.
Леля Върджиния кима.
— Може би утре и двете ще решим нещо.
— Може би.
Излизам от стаята и затварям вратата, без да изричам на глас мисълта, която ми хрумва. „Трябва. Ние трябва да решим нещо още сега. Каквото и да ни струва.“
4.
На следващата утрин дъхът ми замръзва на студения лондонски въздух и тъкмо се каня да затворя вратата, когато зад себе си чувам гласа на Луиса:
— Накъде в този ранен час?
Тя е застанала на най-долното стъпало на голямото стълбище, на фона на мастиленосинята й рокля нейните пухкави устни изглеждат още по-алени от друг път. Опитвам се да отмина без внимание нотката на укор, скрита в гласа й.
— Трябва да свършим нещо с Димитри — усмихвам й се аз с леко чувство за вина. — Набързо. Ще се върна навреме за чая с теб и Соня и тогава ще поговорим за утрешното посрещане на Хелене.