Настанявам се в чувствените крила, търкам бузата си в перата им, оставям се на пълния синхрон на биенето на нашите сърца в мига, в който душата ми сякаш се къса на две.
Изкрещявам, вдигам глава от мъхестите гърди на Звяра. Едно дръпване на астралната нишка, която ме свързва с тялото ми, ме вдига от обятията му и аз отново се мятам в мрака на мълчанието. Пропадането ми се струва безкрайно, после първото съзнателно нещо, което усещам, е звукът на далечни гласове, които повтарят в унисон някакви думи, едновременно странни и до болка познати. Навестява ме усещане за нещо здраво зад гърба ми, което ми подсказва, че вече не пропадам, така че с усилие отварям очи, сякаш се будя от дълъг сън.
Фигурите около мен са изкривени и безформени, вместо лицата имат черни дупки. Трябва ми малко време, за да разбера кои са силуетите, загърнати в одежди и забулени с качулки, ала скоро аз си спомням за ключовете. Те все още повтарят словата на Обреда, ала аз лежа на земята до огъня — някак си съм разкъсала кръга. С копнеж си спомням за Звяра, когато още едно подръпване болезнено пронизва тялото ми, като ме кара да викам в нощта. Китката ми гори, сякаш е в пламъците, и аз с усилие повдигам ръката си, като се питам дали само си въобразявам, че белегът се стопява заедно с медальона и се врязва в плътта ми, а белег и медальон се сливат в едно.
Мятам ръце встрани, сякаш се предавам, защото осъзнавам, че Звярът идва. Накрая той идва пред мен и аз се предавам на болката, като се освобождавам от задължението да се бия. Потъвам в мир и хармония както в мига, когато Звярът ме обгърна с крилата си.
Тъкмо се отпускам в това си успокоително усещане, когато до ушите ми достига тропот от конски копита. Досещам се, че са Душите, идващи на помощ на Самаил. Пристигащи да ми донесат покоя, който съм заслужила в ролята си на негова Порта.
Ала тропотът не долита от онази далечна моя част, намираща се все още в Отвъдните светове. Не. Тези коне са тук, при кръга на загърнатите в одежди фигури, и аз обръщам поглед към тях, твърде слаба, за да повдигна главата си.
Зад безликите фигури около мен чувам високи мъжки гласове. Сред тях се извисява един по-женствен, но извън кръга.
Тъкмо той взема превес над останалите.
— Пуснете ме да вляза! Трябва да помогна на сестра си.
И неочаквано зървам Алис, коленичила до мен, стиснала ръцете ми в своите. Извън сигурността на нашия кръг аз виждам още фигури на коне. Всред мрак ми се явява ликът на русокосия Пазител, изкривен от собствената ми болка и припламването на огъня; когато гледа Алис, изражението му е гневно.
Вече знам. Пазителят е участвал в преследване. През цялото време е имало преследване. Този път не са искали да спрат мен. Този път не мен.
А моята сестра.
— С мен ли си, Лия? Тук ли си, или си там?
Аз се мъча да отворя уста и да й отговоря, ала от гърлото ми не излиза и дума. Тя не чака да й отговоря и продължава:
— Няма значение. Където и да си, не го слушай. Той лъже.
Тя сяда на земята до мен, пресяга се и взема ръката ми.
От очите й бликат тъга и още нещо. От дълго време не съм го съзирала там. Това е любов.
— Мислиш ли, че така отново ще стана добра?
Нямам време да й отговоря. Щом ръката й се докосва до моята, аз усещам още едно мощно придърпване и този път започвам да се въртя около себе си в мрака заедно с Алис.
41.
— Ти! — просъсква Самаил.
Тъмните му крила плющят гневно във въздуха. Той е отново на коня си, на метър от мястото, където двете с Алис стоим сред мъртвото поле.
Тя захваща, без да ме поглежда:
— Трябва заедно да повторим Обреда, Лия.
Започва да припява думите, също както ги рецитирахме с ключовете, преди да бъда пренесена в Отвъдното:
„Sacro orbe ab angelis occidentibus effecto potestatem sororem societatis convocamus Custos Portaque ut Diabole saeculorum te negaramus in aeternum. Porta se praecludat et totus mundus tutus a tua iracundia fiat.“
Настояването й не пробива на мига размътеното ми съзнание, но скоро аз започвам да повтарям Обреда заедно с нея. Гласовете ни се извисяват над Самаил и Душите му и си пробиват път през странно смълчаните мъртви поля. Те зазвучават все по-смело и решително и Душите се размърдват на конете си. Животните им започват да отстъпват назад, въпреки че техните господари, Душите, викат и плющят с камшици.
Златните очи на Самаил намират моите и червените кръгчета в тях пламват.
— Правиш огромна грешка, Госсссподарке.