Чувам как си поема дъх.
Обръща се и ме поглежда, държи шапката си в ръка.
— Аз ли съм виновен?
Поклащам глава.
— Разбира се, че не. Както винаги, Алис направи онова, което искаше. Ти не би могъл да я спреш, дори да знаеше и да си го искал. Никой не би могъл.
Той въздъхва, поглежда към надгробния камък и колебливо кима с глава.
— Какво ще правиш? — питам аз.
Той свива рамене:
— Каквото съм правил винаги. Ще работя с татко в книжарницата. Ще подреждам книгите, ще правя каталози. Ще се опитам да осмисля всичко, което се случи. — Той накланя глава, за да ме погледне още веднъж. — Ами ти? Ще се върнеш ли някога?
— Не знам. Това място… — Оглеждам хълмовете, оградили гробището, полето, покрито с диви цветя. — Тук се крият толкова спомени…
Обръщам се и го поглеждам.
— Мисля, че само времето ще покаже дали бих могла да ги понеса.
Той кима и ме поглежда с разбиране.
— Ако някога решиш, че би могла да се върнеш, надявам се да се обадиш. Да знаем как я караш.
Успявам да скалъпя лека усмивка.
— Благодаря ти, Джеймс. Непременно.
Той слага шапката на главата си, навежда се и ме целува по бузата. Улавям неповторимата смесица от аромати, характерни само за Джеймс — на книги, прах и мастило — и отново се чувствам на петнайсет години.
— Сбогом, Лия.
Премигвам и преглъщам напиращите в очите ми сълзи.
— Сбогом, Джеймс.
После той се отдалечава, фигурата му все повече се смалява надолу по хълма. Гледам след него, докато се изгуби от погледа ми.
Обръщам глава, за да огледам и другите гробове. Тук са могилите на мама и татко, върху които отново е избуяла дивата трева като килим под белите лилии, които оставих тази сутрин. Виждам и изцапаните, леко килнати на една страна камъни върху гробовете на татковите родители.
Но погледът ми се спира върху гроба на Хенри. Приближавам се до него и никак не се изненадвам да видя, че диворастящите треви с виолетови цветове са превзели последния му пристан. Спомням си за доброто му сърце и ненатрапчивата му сила и си казвам: едва ли е случайно, че цветята, украсяващи неговия гроб, са с цвета на общността на Сестрите.
От Алтус.
Представям си как Хенри тича под лазурното небе на Крайния свят, най-после свободен като всяко друго момче. Той повече от всички заслужава покой. Вдигам длан до устните си, после се навеждам и докосвам с пръсти надгробния камък — там, където е изписано името му.
— Сбогом, Хенри. Ти бе най-добрият от всички нас.
Миналото ми напомня за лъкатушещия път, който ме е отвел до този миг, до това място. Път, продължаващ в бъдещето, защото днешният ден е много повече от време за сбогуване.
Той е ново начало.
Спомням си деня, в който двамата с Димитри стояхме на палубата на кораба, отвеждащ ни от Англия към Ню Йорк, морето, кипнало и пенливо, догдето ни стигат очите. Не го погледнах на мига. Взирах се във водната шир и изрекох с цялото си спокойствие, че ще приема ролята на Стопанка на Алтус, и то, да, като негов партньор във всичко. Той се надвеси над мен и се усмихна миг преди да целуне устните ми с нежната жестокост, с която съм свикнала, откакто бяхме заедно в Ейвбъри. Когато се отдръпна, в очите му съзрях всичката любов и увереност на света, сякаш не е изпитвал ни най-малко съмнение, че ще взема подобно решение, че ще оцелея, за да го взема.
Ала мислите за бъдещето оставям за друг ден. Обръщам се към гроба на Алис със съзнанието, че може би за последен път стоя пред него. Епитафията, издялана върху гладката повърхност на надгробния камък, привлича погледа ми:
Алис Елизабет Милтроп
Сестра, Дъщеря, Бранителка
1874—1892
Тя е спечелила и трите титли, ала за миг болка пронизва сърцето ми — в надписа липсва чувство. Дори днес аз не знам какво да мисля за сестра си. Как да възприема нейното пристигане в Ейвбъри. Последната й саможертва, за да ми помогне да затворя Портата. Надявах се, че с времето чувствата ми ще се избистрят, ала те все още са замъглени от многото факти, които трябва да преосмисля, в които трябва да внеса простота. Да ги сведа до нещо, на което мога да дам име.
Спомените ми от живота ни преди пророчеството са като кратки проблясъци: как препускаме през полята край Бърчуд, а Алис е винаги по-бърза от мен и никога не ме оставя да я настигна; как лежим една до друга в детската стая, как къдриците ни се смесват върху възглавницата, когато потъваме в сън; как се носим по водата, хванати за ръце, и се учим да плуваме в морето и как всяка от нас се оглежда в другата. Виждам всичко това и си давам сметка, че каквото и да разбера на този свят, Алис винаги ще си остане една красива загадка за мен.