— Да, но мисля, че не е толкова лесно да загасиш стария огън. За мен би било непосилно да забравя какво съм чувствал към теб. Завинаги. Не бих те укорявал, ако все още усещаш частица от чувствата си към него, макар че е минало толкова време, през което са се случили много неща.
В гласа му усещам колебание, грижливо прикрито като разбиране. Издърпвам ръката си от неговата, хващам с две ръце главата му и го поглеждам в очите.
— Наистина, аз обичах Джеймс. Но тази любов почиваше върху част от мен, която вече я няма. Дори да завърша пророчеството, аз няма да съм същият човек. Никога не мога да бъда онази Лия от миналото. Настъпиха твърде много промени. И Лия, която бродеше по хълмовете на Алтус и те целуваше в горичките, която лежеше с теб под разцъфналите дръвчета… Е, тази Лия не би била щастлива с Джеймс.
С удивление усещам, че говоря самата истина. Удивлявам се, защото се чувствам тъй уверена в думите си, въпреки че все още изпитвам привързаност към Джеймс.
Облекчението в погледа на Димитри е очевидно и аз се навеждам и докосвам с устни устните му. Целувката ни, която би трябвало да е като нежно напомняне за моята вярност и обич, бързо прераства в огнена страст. Полюшването в каретата и сенките вътре в нея ме пренасят извън действителността, някъде далеч, където не съществува нищо друго освен устата му върху моята и тялото му, което се притиска към моето, докато накрая аз почти лягам на задната седалка и времето спира своя бяг, усещам как каляската намалява скоростта си и това бързо ни връща към реалността. Откъсваме се един от друг, бързешком оправяме дрехите и косите си тъкмо навреме, преди Едмънд да спре конете.
Димитри се навежда към мен и ме дарява с последна целувка точно преди Едмънд да отвори вратата. Излизам от каретата и го заговарям в опит да се отърся от усещането, че той отлично знае какво се е случило по време на пътуването ни.
— Къде сме, Едмънд?
Той поглежда с неодобрение прашната улица и грубияните, които се въртят наоколо.
— Не сме на хубаво място. Но това — и кима с глава към сивата каменна постройка пред нас — е адресът, изписан на бележката, дадена ви от господин Фробишър.
Вглеждайки се в сградата, аз мога да се закълна, че е малко килната надясно. Но дори да е така, след всичко, което ми се бе случило, една стара сграда и съмнителна компания трудно биха накарали сърцето ми да се свие от страх.
— Ами добре. Предполагам, че тъкмо тук трябва да дойдем.
Хващам се за Димитри и тръгваме след Едмънд по мръсната улица, изкачваме се по паянтовите стълби към дървена врата, боядисана в изненадващо хладен нюанс на червеното. По нея няма и драскотина, никакъв белег, че някой влиза и излиза, тя е пълна противоположност на запуснатите сгради наоколо.
Въпреки безупречния вид на вратата Едмънд е недоволен.
— Господин Фробишър не биваше да изпраща почтена млада жена на такова място само с едно име, записано на листче — мърмори той и вдига ръка, за да почука на вратата с кокалчетата на пръстите си.
Никой не реагира на почукването му и той отново вдига ръка, когато от вътрешността на къщата долавяме стъпки да се приближават към входа. Шумът сега е по-силен и аз хвърлям неспокоен поглед към Димитри. Вратата внезапно се отваря и пред нас се появява елегантна дама, облечена като за чай. Тя ни оглежда с усмивка, ала не казва и дума.
Само след миг я разпознавам. Усмивката й се отразява в моята.
— Мадам Берие? Наистина ли сте вие?
5.
Тя ми се усмихва вече по-широко.
— Но разбира се. Някого другиго ли очаквахте да видите?
Мадам Берие отстъпва назад и ни пропуска вътре, а очите й проблясват, сякаш тайно върши някаква пакост.
— Влезте. Господата на улицата няма да ви сторят нищо лошо, но все пак е по-добре да сме сами, нали така?
— Да, да, разбира се. — Продължавам да съм объркана от факта, че мадам Берие е дошла от Ню Йорк чак в Лондон и в момента стои пред мен.
Влизаме в къщата, а тя затваря и заключва вратата след нас. Едмънд е изгубил и ума, и дума и не казва нищо, а аз се питам дали си спомня мадам Берие от времето, когато се срещнахме с нея за първи път и когато тя разкри самоличността ми като Ангела на Портата. Мадам Берие се обръща отново към нас и кима с подобаващо уважение към Димитри.
— Кой ли може да е този човек? Хм?
— О, извинете, мадам Берие, това е Димитри Марков. Димитри, представям ти мадам Берие. Тя много ми помогна да определя точната си роля в пророчеството.