Отново се обръщам към мадам Берие.
— А оттогава насам Димитри ми помага непрекъснато.
Тя се усмихва многозначително.
— Сигурна съм в това, скъпа.
Лицето ми пламва при този намек, но нямам време за остроумен отговор, защото мадам Берие се обръща и тръгва по главния коридор към задната част на къщата.
— Елате. Чаят сигурно вече е готов.
Нейният глас, тайнствената смесица от френски акцент и още нещо, което все още не мога да определя, постепенно отслабва, когато тя се отдалечава от нас.
Едмънд, Димитри и аз бързаме да я настигнем и аз се надявам, заради мадам Берие, останалата част от къщата да е по-подредена от коридора. Той е мрачен, стените са облепени с лющещи се тапети и единствената светлина идва от стаите в съседство.
Но няма нужда да се тревожа. Мадам Берие се обръща и влиза в един салон вдясно и на мен ми се струва, че внезапно попадам във вълшебна приказка. Стаята е осветена от няколко лампи, нанизани на гирлянда, както и от огъня в камината. Мебелите са доста поизносени, но очевидно мадам Берие се чувства много удобно тук.
— Господи, чаят ухае прекрасно! — Тя се отправя към малката масичка пред канапето, върху която са подредени чаши и чинийки. — Колко мило, че вече е готов!
Коментарът й ме заварва неподготвена и по смущението, изписано по лицата на Едмънд и Димитри, ми става ясно, че не само аз съм неподготвена. Докато мадам Берие се настанява на дивана, ние се споглеждаме. Тя се кани да налее чая от чайника върху сребърната табла в чашите, сякаш няма нищо странно в това, да благодариш на някого, който не присъства тук.
Ала щом се взирам малко по-внимателно в сенките, изпълнили ъглите около нас, разбирам, че всъщност не само ние сме в стаята. В единия ъгъл до полицата с книги, чиито рафтове са се прегънали под тежестта на многобройните томове и неразпознаваемите предмети с най-разнообразна форма и големина, съзирам леко прегърбен силует. Едмънд и Димитри поглеждат в същата посока и застиват, когато виждат, че в гостната има още някой. Мадам Берие обръща глава към фигурата.
— Остави тези мухлясали книги и ела при нас, моля те! Сигурна съм, че госпожица Милторп е дошла да се срещне именно с теб, въпреки че и аз съм възхитена от нейната компания.
Фигурата кима с глава и се обръща.
— Ах! Извинете грубостта ми.
Мисля, че едва ли е възможно Едмънд и Димитри да се вкаменят още повече, но щом фигурата излиза на светло, усещам почти физически как се напрягат, за да ме защитят от евентуална беда. Прехапвам си езика, за да не заявя, че в Шартр се защитих сама и че няма нужда да искам да ме спасяват всеки път, щом някой непознат влезе в стаята.
Явно фигурата принадлежи на мъж: той се размърдва и бавно тръгва към нас, а щом се приближава до една от масичките, над която виси лампа, лицето му се осветява.
— Ето ви и вас най-сетне! Измина доста време и извървях дълъг път, за да ви видя!
Премигвам на парцали, чувствам се така, сякаш съм пуснала корени в земята — трудно ми е да понеса още една изненада.
— Господин Уигън? — питам с писклив глас и ми се струва, че приличам на пълна глупачка, защото това, разбира се, е господин Уигън.
Смехът му внася ведрост в тишината.
— Наистина съм аз! Прекосих океана със скъпата ми Силвия, направих го!
Той продължава към дивана, настанява се удобно до мадам Берие, която му подава чашка горещ чай.
Димитри и Едмънд стоят сковано и вежливо, а мен изненадата ме е лишила от дар слово. Тръгвам към господин Уигън и мадам Берие и без да кажа и дума, се отпускам на стола срещу тях.
— Опасявам се, че я изненадахме, скъпи. — В гласа й звучи закачливост. — Струва ми се, че в Ню Йорк бяхме доста недискретни.
— Недискретни ли? — повтарям аз. — „Скъпи“?
Преди да отговори, тя отпива от чая си и нещо в направата му я разсейва.
— Алистър, скъпи, какъв е този вкус днес?
По широкото му лице се разлива усмивка.
— От бадемите е, любов моя. Добавил съм и малко шоколад.
Мадам Берие кима одобрително.
— Много е вкусно.
После среща погледа ми и продължава:
— Никога не съм обичала чай. Но Алистър е истински вълшебник в приготвянето му. От известно време сме… заедно. Това бе една от многото причини, поради които хората в онова малко еснафско градче Ню Йорк ме отблъскваха. Както и една от многото причини да търся промяна.