Тя изненадано вдига поглед към Едмънд и Димитри, сякаш е забравила за тяхното присъствие.
— Сядайте де. Според мен е ясно, че не сме на официален прием.
Те сядат като по команда и аз се обръщам към Димитри, като посочвам към дребния мъж, който доволно си сърба чая срещу нас.
— Това е господин Уигън. От Ню Йорк. Той ни помогна да разберем, че Луиса и Соня са два от ключовете.
Хвърлям поглед към господин Уигън.
— А това е Димитри Марков, господин Уигън. Той е… приятел.
Мадам Берие лукаво поглежда към господин Уигън.
— Осмелявам се да забележа, че и те са „приятели“ също като нас, скъпи!
Страните ми пламват от смущение и аз не смея да погледна Едмънд в очите, въпреки че той със сигурност разбира естеството на отношенията ни с Димитри по-добре от всеки друг, тъй като е пропътувал с нас цялото разстояние до Алтус.
— Радвам се да видя и двама ви — казвам с желанието да сменя темата, — но не разбирам защо Артър ни изпрати тук.
Мадам Берие поставя чаша чай пред мен, поднася и на Димитри и на Едмънд. Мълчаливо наблюдавам как им подава млякото и захарта, защото не се съмнявам, че щом се почувства готова, тя ще продължи.
Но не тя, а господин Уигън проговорва пръв:
— Не бих желал да ви подразня, но може да се окаже, че тъкмо аз съм човекът, който ще ви помогне. Сиреч твърдя, че знам неща, които не всеки знае.
Като чувам възмущението в гласа му, аз си давам сметка, че съм наранила неговата гордост. Оставям чая си на масичката и се усмихвам.
— Но, разбира се, вие сте прав, господин Уигън. Всъщност, ако знаех, че сте в Лондон, най-напред щях да се обадя на вас, за да получа интересуващите ме отговори.
Той скромно навежда глава.
— Не че знам всичко. Но специално този въпрос… е, може да се каже, че е в сферата на моите познания.
— Не се и съмнявам — отвръщам аз. — Какво ви разказа Артър? И как попадна на вас?
— Откри ме чрез стар колега — казва господин Уигън, захапва бисквитата си и се обръща към мадам Берие. — Много са вкусни, сладка моя. Много.
Едмънд неспокойно се размърдва на мястото си до мен.
— Господин Уигън? — обаждам се аз.
Той вдига поглед, ала очите му бягат встрани.
— Да?
— За Артър. Какво ви разказа той за нашите търсения?
— О, да. Да! Така е! — Налапва цялата бисквита, предъвква, преглъща я и чак тогава ми отговаря. — Не съм говорил с господин Фробишър. Не и пряко. Виждате ли, той направи проучвания по въпроса, съвсем дискретно. Ала никой не можа да му помогне. Всеки, към когото се обърнеше, предаваше въпроса на някого другиго, докато накрая попадна на мен. Щом чух какъв вид информация се търси, тутакси разбрах, че зад въпроса със сигурност стоите вие и всичките ви дела в Ню Йорк.
Мадам Берие се навежда към него.
— Искаш да кажеш, скъпи мой, че веднага го разбрахме, нали?
Господин Уигън енергично кима с глава.
— Съвършено вярно, прекрасно мое цвете. Съвършено вярно.
— Значи можете да ни предоставите нужната ни информация?
Изненадвам се, като чувам гласа на Димитри. Почти бях забравила, че и той е в стаята, дотолкова бях съсредоточена в размяната на реплики между господин Уигън и мадам Берие.
Господин Уигън клати глава.
— О, не, опасявам се, че не мога.
— Не разбирам. — Опитвам се да си припомня разговора си с Артър, в който той ми каза, че е открил човек, който би могъл да отговори на въпроса ми. — Артър ме увери, че вие можете да ни помогнете.
Мадам Берие кима.
— Разбира се, че можем.
— Тогава не… не разбирам.
Чувствам се безпомощна и изгубена, сякаш съм попаднала в непозната страна, където всички говорят на чужд за мен език и ме гледат така, сякаш би трябвало да разбирам безпогрешно думите им.
Господин Уигън се навежда напред. Заговаря с конспиративен тон, сякаш се страхува да не го чуят.
— Не казах, че не мога да ви помогна. Намекнах само, че все още и аз не знам отговора.
Мадам Берие става и приглажда полата си.
— В миналото търсихме отговори другаде и това ни помогна, нали така?
Вдигам поглед към нея и се питам какво ли възнамерява да направи.
— Така мисля.
— Елате тогава. Предполагам, че сте с карета?
6.
Къщата е внушителна и не по-малка от Бърчуд Менър.