— Какъв красив дом! — възкликва мадам Берие и вдига поглед към каменната фасада, потънала в тъмнозелен бръшлян.
Бяхме излезли извън града, следвайки инструкциите, които Едмънд получи от господин Уигън — той така си и остана потаен относно нашето пътуване. Безпомощността на Димитри поради отказа му да ни разкрие името на човека, с когото ще се срещнем, е очевидна и той мълчаливо се отправя към каменните стъпала, отвеждащи до входа.
— Така — забелязва господин Уигън. — Приятелят ви, изглежда, е разтревожен.
Вдигам очи към него и тръгвам след Димитри.
— Всички сме разтревожени, господин Уигън. Заложено е твърде много, а и нещата, които сме пожертвали досега, са твърде големи.
Той кима бавно.
— Ах, с прискърбие научих за брат ви. Загубата на толкова млад човек винаги ме натъжава.
Усещам как до мен Едмънд се стяга при споменаването на Хенри. Скланям глава към господин Уигън.
— Благодаря ви. Беше ни много трудно.
Дори в момента с усилие изговарям думите.
Мадам Берие ме докосва по ръката, докато двете се изкачваме по стъпалата след Димитри.
— Брат ти не си е отишъл, скъпа моя. Само се е преобразил и те очаква в едно по-добро място.
Отново кимам и с мъка отпъждам скръбта, която е на път да обземе душата ми при спомена за Хенри. Той е на по-добро място. И то ще стане още по-добро, щом той прекрачи границата към Крайния свят с родителите ни. Боя се, че нещата не са толкова прости. Не става въпрос нито за неговата съдба, нито за моята смърт.
Не.
Най-големият ми страх е, че Душите ще ме хванат в Равнината. Че ще ме затворят в леденото си Небитие и аз никога не ще видя брат си отново. Че смъртта ще ми бъде отказана и вместо това ще бъда заставена вовеки веков да гледам небесата на Отвъдните светове, уловена в клопката на Душите.
Но, разбира се, не казвам нищо. Нима има някакво значение? Напротив, усмихвам се пред погледа на мадам Берие.
— Благодаря.
Само така мога да отговоря на нейното съчувствие.
Изкачваме и последното стъпало и Димитри се обръща към господин Уигън:
— Бих искал да почукам, ала тъй като нямам представа при кого сме дошли, мисля, че ще е по-добре да предоставя тази чест на вас.
Изглежда, само аз долавям сарказма в гласа му.
Господин Уигън пристъпва напред.
— Имаш право, момчето ми. Имаш право.
Господин Уигън вдига ръката си към рендосаната врата, хваща огромното медно чукче, дърпа го надолу до пластината и ние чуваме ехото на звън по коридорите на къщата от другата страна на вратата.
Сепнати от неочакваното отсъствие на характерния за чукането шум, ние се оглеждаме, като поглъщаме с поглед сънената градина и оголените есенни дървета. Казвам си, че сигурно е красива през лятото, но сега е пуста и малко страшна.
Вратата издава съвсем тихо поскърцване на дъски и аз осъзнавам, че зад нея има някой. Мисля си, че единствено аз съм го разбрала, но това трае само докато господин Уигън заговаря срещу дървената врата, при това на доста висок глас.
— Виктор? Аз съм, Алистър. Алистър Уигън. Прекосих морета и океани и сега съм пред вратата ти, стари ми приятелю. Отваряй веднага.
Чудя се на тона, с който той говори, сякаш иска да прилъже своенравно дете. Ала и това не помага. Вратата остава залостена.
— Това съм аз, Виктор, и още двамина.
Той оглежда групата ни и продължава:
— И още неколцина, които биха искали да се запознаят с теб, тъй като е изключително важно.
Дървената врата изскърцва още веднъж, ала остава все тъй затворена.
Едмънд и Димитри се споглеждат и сякаш мълчешком си казват нещо.
Господин Уигън въздъхва и се обръща към мен:
— Виждате ли, той малко се притеснява. Не обича да излиза навън, нито дори да отваря вратата — после се навежда по-близо до ухото ми. — Страхува се.
— Не се страхувам!
Аз подскачам, изненадана от звука на гласа зад вратата.
— Просто не те очаквах.
Мадам Берие свива устни и поглежда към господин Уигън.
— Алистър, скъпи мой, може би аз трябва да опитам. Жената може да твори чудеса.
Докато господин Уигън мисли върху предложението й, гласът се обажда от другата страна на вратата:
— Жена ли? Искаш да кажеш, че с теб има и жена, така ли, Алистър? Истинска дама? — В гласа му се чете недоверие, сякаш господин Уигън е казал, че е довел рядко срещано животно.