Господин Уигън се навежда към вратата.
— Дори още по-хубаво — съобщава той. — Жените са две.
— Вижте какво — захваща Едмънд. — Не е прилично да използвате дамите като…
Ала тъй и не довършва, защото вратата широко се отваря и внезапно ние се вторачваме в примигващите очи на дребничък, крехък мъж.
— Ако ми бяхте казали, че в компанията ви има и жени, нямаше да съм толкова груб.
— Ако беше пооткрехнал вратата, задачата ми щеше да е малко по-лесна — недоволства господин Уигън.
Човекът, когото нарекоха Виктор, отминава забележката му без внимание, леко се покланя на мадам Берие, после на мен.
— Приемете извиненията ми, уважаеми дами. Бихте ли се присъединили към мен за чая, моля? Щом Алистър ви е довел до вратата ми, значи се касае за наистина неотложен въпрос.
— Моля да ми простите. Повечето от слугите ми ги няма, но аз все още мога да стъкмя един чай.
Наблюдавам как Виктор налива чая. Той е слаб, има руса коса и необичайно нежни маниери. Подава на всеки от нас по една изящна порцеланова чашка за чай, а докато обслужва мъжете, ние оглеждаме богатата му подредена библиотека.
Той посочва към подноса.
— Ако обичате, вземайте, подкрепете се. Спомням си за пътуването от Лондон до тук — дълго, уморително и ако трябва да бъда напълно честен, доста скучно!
Прямотата му ми харесва и аз се смея. Това ме успокоява и осъзнавам, че не мога да си спомня откога не съм се смяла в чужда компания, освен с Димитри. Пресягам се към подноса и си вземам малка бисквитка.
— Благодаря ви за чая — усмихвам му се аз и си мисля колко отдавна не съм харесвала човек така, спонтанно.
Той маха с ръка.
— За мен е удоволствие, млада госпожо. Това е най-малкото, което мога да сторя след ужасното си поведение на вратата. Извинете ме.
Преглъщам сладкиша, който предъвквах.
— Не обичате ли компаниите?
Виктор въздиша и тъжно се усмихва.
— Напротив, обичам ги, дори много.
— Тогава защо не отворихте вратата? — Гласът на Димитри е удивително благ.
— Е, доста е сложно. Виждате ли, имам неприятности с… Не мога… — Той си поема дълбоко дъх и захваща отначало. — Трудно е…
— Изглежда, се боите.
Забележката на Едмънд е простодушна и в нея няма злонамереност.
Виктор кима:
— Изглежда, е така.
— Боите се, но от какво, ако не е тайна? — Не искам да нахалствам, но пък никога досега не съм виждала човек, който се страхува да излезе от дома си.
Той свива рамене.
— От болести, престъпници, пътнотранспортни произшествия, подплашени коне. Май от всичко.
— Но как се снабдявате с нужните ви неща? — пита мадам Берие и оглежда пищната обстановка в стаята.
Той обръща длани към небето, сякаш всичко, което му е необходимо, пада от тавана на библиотеката.
— Прислугата се грижи да не оставам без храна и дърва за камината. Шивачът идва у дома и се грижи за облеклото ми. Мисля, че разполагам с всичко необходимо.
Ала тонът му не е на човек, комуто нищо не липсва.
Мадам Берие връща чашката си върху чинийката.
— Освен с компания — любезно допълва тя.
Той й се усмихва с благодарност.
— Освен с компания.
Мадам Берие хваща господин Уигън за ръката.
— В такъв случай често ще ви посещаваме — ако, разбира се, не ни приемате като натрапници.
Виктор кима, а в очите му сияе истинско удоволствие.
— Няма такова нещо. — После се навежда към нея: — Но се надявам, че ще проявите търпение няколко минути, докато отворя вратата.
Тя се смее, отметнала глава назад, и аз виждам каква е била на младини. Красива и буйна. Мисля си, че и тогава бихме се сближили.
— Разбира се — казва тя.
— Така. — Виктор поставя чашката си върху чинийката. — Посещението ви ми донесе огромна радост, а и вие бяхте изключително любезни да простите особеното ми поведение. Какво мога да направя аз за вас?
— Младите се мъчат да разгадаят гатанка — започва господин Уигън. — Това има значение, а тъй като самият аз не знам нито една подробност по тези въпроси, не бих могъл да открия каквото и да е в книгите си.
— Каква е тя по-точно? Карта? Дата? Малко известна реликва? Разполагам с много време.
Той се смее, протяга ръка и ни посочва видимо безкрайните рафтове с книги, обточили стените.