Виктор свъсва вежди, устните му продължават да се движат в мълчалива молитва към думите, които никой не разбира. Внезапно връща листа отново на бюрото и отива до един рафт с книги, който се извисява над главите ни и стига до самия таван. Забелязвам целеустремеността върху лицето му, усещам как в душата ми покълва надежда и го следвам, без да ме е молил за това.
Той хваща дървената стълба и я плъзга до съседния рафт. Поглеждам нагоре да видя докъде ще стигне и забелязвам, че е свързана с релса, която обикаля цялата стая и осигурява достъп на стълбата до всеки рафт в библиотеката. Аз, разбира се, и преди съм виждала такива приспособления, но не и в частна библиотека. Шашната съм.
— Знаете ли какво означава това? — ехти гласът на Димитри от отсрещния край на помещението, но аз никак не се учудвам, че Виктор не му отговаря.
Разпознавам целенасочената съсредоточеност в изражението на лицето му.
Внезапно той застопорява стълбата и започва да се катери по нея. Питам се дали множеството страхове, които изпитва, няма да му попречат да стигне до търсената от него книга, ала той не проявява вълнение, когато с лекота преодолява стъпенките една по една.
Когато приближава върха на стълбата, той най-после спира и протяга ръка към най-близкия рафт и пръстите му милват всяко томче по пътя си. Накрая те преустановяват странния си танц и докосват една книга, която не виждам да се различава с нещо от останалите. Ала той сякаш я разпознава сред другите, притиска я до гърдите си с ръка, докато слиза по стълбата. Стъпва на пода и дъхът сякаш не му достига.
— Така! — Той стои малко по-изправен от преди. — Да видим. Ако правилно си спомням, отговорът ще е тук.
7.
Но не е. Чакаме, докато Виктор прелиства книгата, отначало бързешком, а после по-бавно и търпеливо, сякаш отбелязва всяка дума, ала все не успява да открие онова, което търси. След като повтаря търсенето и в други книги, някъде отдалеч в къщата се чува звън на часовник и ние с недоволство решаваме да си тръгнем към Лондон, без ни най-малко да сме се приближили до отговора на въпроса си.
Лицето на Виктор е сбръчкано от притеснение, когато се сбогуваме с него. Очевидно, що се отнася до изследователската работа, той не е свикнал да претърпява неуспех, така че обещава да продължи да търси и веднага щом попадне на въпросния израз, да ни се обади.
На връщане мълчим, слънцето виси ниско над земята зад облаците, покрили околността. Дори господин Уигън не е вече тъй въодушевен и когато го оставяме заедно с мадам Берие пред неугледната тухлена сграда, където само преди няколко часа бяхме пристигнали с Димитри, чувствам облекчение.
— Съжалявам, Лия — казва Димитри, щом каретата започва да подскача по улиците на Лондон към Милторп Менър. — Знам, че хранеше надежда да получиш отговор чрез познатите на Артър, още повече когато разбра, че това са господин Уигън и мадам Берие.
Въздъхвам.
— Ще ми мине. — Думите ми не звучат убедително и аз поглеждам Димитри в очите. — Всичко ще мине, нали?
Ненавиждам се, задето давам гласност на опасенията си, че няма да се оправим. Че никога не ще намерим отговорите, които търсим. Че накрая Душите и Алис ще властват над света в пълна тъмнина.
— Лия! — Димитри ме хваща за ръката и отговорът се чете в очите му, но той все пак го изговаря на глас. — Змийският камък на лейди Абигейл е у теб. Той ще те предпазва от злини по време на търсенето, а ние ще продължаваме да търсим, докато си отговорим на всички въпроси около пророчеството. Имаш думата ми.
Успявам да се усмихна успокояващо с усещането, че всичко е лъжа. Не му казвам, че с всеки изминал ден змийският камък става все по-студен. Не му казвам, че Соня, Луиса и моя милост може да не сме в състояние да поддържаме връзката си достатъчно дълго, за да се противопоставяме на пророчеството заедно, да не говорим за Хелене, която пристига утре и която внася допълнителна несигурност в характера на нашата компания.
Не споделям и най-голямото си опасение, а то е, че с отминаването на дните намалява и собствената ми решимост. Че се превръщам във все по-голям враг на самата себе си — в такъв, какъвто Алис едва ли би могла да ми бъде.
Димитри се връща в апартамента си в Дружеството за през нощта и през останалата част от пътя аз се притеснявам за реакцията, която ще имат Луиса и Соня поради часа, в който се прибирам. Мракът погълна и последния остатък от дневната светлина. Обещанието ми да се върна за чая и да прекараме заедно последния следобед преди пристигането на Хелене на другата сутрин си остана само на думи.