Но няма смисъл да се тревожа. Луиса и Соня са се оттеглили всяка в стаята си и в къщата цари тишина, нарушавана единствено от тиктакането на големия стенен часовник на входа и тихите стъпки на прислугата в кухнята.
Чувствам отсъствието на приятелките си като някакво обвинение и се настанявам на дивана до камината. Не съм готова да се оттегля в стаята си и да спя. Не намирам покой в съня. Мислите ми се връщат към безкрайните изисквания, поставени в пророчеството, и аз ги прелиствам едно по едно наум — последния ключ, местонахождението на Камъка, зова на Обреда, необходим за завършването на пророчеството, в случай че намеря отговорите на всички въпроси. Въпросите се носят с потока на моето подсъзнание. Не ми е неприятно и аз оставям мислите си да ме теглят накъдето си искат с убеждението, че понякога отговорите изникват, когато най-малко очакваме.
Тихо почукване на входната врата ме връща в действителността, аз ставам от канапето, взирам се в коридора и се чудя дали не ми се е причуло. Изглежда, никой друг не го е усетил. Тъкмо се каня да се върна в салона, когато отново го чувам. Този път съм сигурна, че някой чука.
Звукът идва от парадния вход.
Поглеждам наляво и надясно в коридора и тутакси ми става ясно, че никой друг не го чува. Прислугата продължава да се движи из къщата, ала никой не се отправя към входа. Тръгвам по коридора и си давам сметка, че се радвам. Някак си съм сигурна, че посетителят е дошъл тъкмо при мен.
В огромната бронзова дръжка на вратата виждам деформираното си отражение. Не си разрешавам никакво колебание и отварям вратата. Дори не се изненадвам да видя сестра си на прага.
Почти не усещам студа, който нахлува в къщата миг преди Алис да заговори.
— Добър вечер, Лия. Аз… — Алис се двоуми. — Извинявай за късния час. Надявах се да си будна, за да поговорим на четири очи.
Търся с поглед очите й и не виждам враждебност в тях. При това аз съм много по-уязвима в Равнината, дори в съня си, отколкото изправена в антрето, с цяла армия слуги — и Едмънд — зад гърба си.
Отварям вратата широко и отстъпвам назад.
— Влез.
Тя предпазливо прекрачва прага и когато затварям след нея, поглежда нагоре към тавана.
— Май не си спомням тази къща много добре — промълвява тя. — Мисля, че сме били тук с мама и татко, когато бяхме малки, но мястото ми е напълно непознато.
Аз кимам бавно.
— И аз се чувствах така в началото. Било е доста отдавна.
Тя сваля ръкавиците си.
— Да, предполагам.
— Къде си отседнала в Лондон?
Съжалявам за въпроса си още щом го задавам. Той е от въпросите, които най-често се задават от хора, запознали се по време на някое посещение.
Тя сякаш не обръща внимание на питането ми.
— Имаме стаи в „Савой“. Разбира се, знаех, че тук няма да съм добре дошла.
Стоим и не помръдваме, гледаме се една друга и аз започвам да се чувствам нелепо. Между нас се простира цял един свят, но Алис все пак си остава моя сестра.
— Да отидем в салона.
Обръщам се и тръгвам по коридора, без да чакам да се уверя, че ще ме последва, ала усещам погледа й с гърба си и съм убедена, че върви след мен.
Щом влизаме в затоплената от огъня в камината стая, аз се настанявам на един стол и оставям Алис да седне на дивана, където седях само преди няколко минути. Тя оглежда стаята и се питам дали не я сравнява със салона в Бърчуд.
— Как си, Алис?
Самата аз се изненадвам от кротостта на думите си. В тях се съдържа само въпрос, липсват обвиненията, които назряват в дъното на душата ми.
— Защо си дошла?
Тя си поема дълбоко въздух и преди да отговори, се вглежда в ръцете си.
— Ти си моя сестра, Лия. Моята сестра близначка. Често мечтаех да прекарам последните седмици с теб.
Мисълта за нейния годеж отприщва гнева, спотаен вътре в мен.
— Ако бях на твое място, нямаше да очаквам да ми помогнеш за сватбеното празненство. Особено като се има предвид, че си сгодена за бившия ми любим.
Тонът ми е твърд и непоколебим и не се изненадвам, че в него има горчивина.
— Сърдита си — забелязва тя.
От гърлото ми се изплъзва лек смях.
— Нима си мислеше, че ще организирам тържества? За да ти пожелая щастие?
Тя вдига поглед и пресреща моя.