— Надявах се, че ще намериш сили в себе си да споделиш щастието ми, Лия, каквото и да има между нас.
Думите й ме карат да скоча на крака и аз се отправям към камината, като се опитвам да укротя внезапното треперене на ръцете си.
— Твоето щастие ли? Мислила си, че ще споделя щастието ти? — не успявам да намеря думи, тъй невероятно ми се струва нейното предположение.
— Така мислех.
Гласът й е по-твърд, отколкото беше само преди минута.
— Ти го напусна, Лия. Ти го напусна. Какво очакваше? Че ще чака с притаен дъх да се върнеш?
Обръщам се с лице към нея, а гневът ми е по-пламенен от огъня в камината зад гърба ми.
— Ти не ми остави никого, при когото да се завърна, Алис. Нищо, заради което да си струва да остана.
Тя става и от очите й се изстрелват искри.
— Не се впрягай, Лия. Вината не е само моя. И двете направихме избора си. Би могла да попиташ Хенри за списъка и да го дадеш на мен, за да го опазиш. Би могла да помогнеш на Душите, каквото впрочем е задължението ти като Порта. Ти също направи своя избор. — Тонът й става все по-студен. — И ти не си толкова невинна.
В гнева си правя три големи крачки и отивам до другия край на килима, като спирам точно пред нея. Цялата се треса от ярост.
— Как смееш! Как смееш изобщо да говориш за Хенри! Нямаш право, Алис. Нямаш право дори да споменаваш името му.
Тя започва да издърпва ръкавиците си и диша тъй бързо, че виждам как пазвата й се надига и спада.
— Явно няма смисъл. Надявах се, че когато обсъждаме личните си въпроси, ще съумеем да оставим пророчеството настрана. Че ще намериш място в сърцето си за мен и ще ме благословиш.
— Да те благословя ли? Искаш да те благословя? — В смеха ми се прокрадват истерични нотки. — О, Алис, уверявам те, че моята благословия няма за нищо да ти потрябва.
Тя накланя глава на една страна.
— И защо така, Лия?
Истерията ми внезапно секва. Поглеждам я в очите и заговарям със спокоен глас:
— Защото няма да има никаква сватба. Не и с Джеймс.
Тя се усмихва.
— Ето тук грешиш, Лия. Сватба ще има. И аз ще стана съпруга на Джеймс Дъглас.
— Нима? — питам аз. — А сигурна ли си, че той ще те направи своя съпруга, когато научи каква е ролята ти в пророчеството?
Алис замръзва на мястото си.
— Откъде знаеш, че вече не е наясно?
Усмихвам й се.
— Защото, Алис, Джеймс Дъглас е добър човек. Мъж, който никога няма да се ожени за жена с черно сърце като твоето, стига само да разбере.
Тя се сепва, кръвта се дръпва от лицето й само миг преди да се успокои и да започне да се преструва пред мен.
— Той няма да ти повярва.
— Сигурна ли си? Наистина ли? Убедена ли си, че Джеймс няма да ме погледне в очите и да разбере истината?
Кожата на шията й се набръчква, когато тя тежко преглъща, стресната от моята заплаха.
— Джеймс ме обича. Вярно е, че дълги месеци виждах сянката ти в очите му, ала това вече е минало и забравено. — Тя предизвикателно вдига брадичка. — Дори да му кажеш, дори да ти повярва, Джеймс ще остане при мен така, както навремето остана при теб. Ако имаш куража да му кажеш.
Думите й пробождат като с кама сърцето ми. Тя е права. Аз имам своята вина за случилото се и немалка част от нея е свързана с факта, че използвах Джеймс като пионка в пророчеството. Ако му се бях доверила, ако бях споделила всичко с него, той най-вероятно щеше да остане при мен и сега нямаше да е сгоден за сестра ми.
Но пък тогава нямаше да имам Димитри. А това също е нещо, което не мога да си представя.
— Ще видим, Алис.
Тя приглажда с ръка полата си.
— Така е, ще видим.
Алис се отправя към входа, двете излизаме от стаята и аз тръгвам по коридора. Тя хваща с ръка бравата и се обръща към мен.
— Не беше никак лесно, да знаеш.
— Кое не беше лесно?
Питам я, въпреки че не ме интересува. Наистина. Просто искам тя да си отиде.
Струва ми се, че за миг зървам на лицето й болка, преди булото на омразата да го покрие отново.
— Виждах обожанието в очите на всеки, който говореше за теб. Знаех, че татко, Джеймс, дори собствената ни майка предпочитат теб пред мен. Нима е толкова трудно да повярваш, че вероятно Джеймс се е примирил с факта, че си го изоставила? Че може би ме обича истински? Че може би за един-единствен път ти не си обект на обожание и не стоиш над всички останали?