— Ето това. Останаха само девет възможности.
Той свъсва вежди.
— Да.
— Ако предоставим на Виктор списъка с деветте вероятни местонахождения, може би той ще проучи само тях, докато търси връзката им със „Слиаб на Каили“. — Млъквам с усещането, че идеята ми не е чак толкова разумна, колкото ми се стори в тишината на стаята два часа по-рано. — И това не е гаранция, но все пак е по-добро от нищо, не си ли съгласен?
Димитри мълчи и миг по-късно се навежда към мен и ме целува по устата.
— Сега разполагаме с много повече от преди. И е толкова просто, че чак е зашеметяващо.
Опитвам се да споделя неговото въодушевление, мъча се отново да се обнадеждя така, както при събуждането ми с мисълта да отнеса списъка на Виктор. Ала вече не съм толкова сигурна. Нишката, за която се държи надеждата ни да получим отговорите на нашите въпроси, е твърде тънка, въпросите ни си остават, но има нещо, в което съм сигурна.
До Белтан има само два месеца.
Нямаме време.
— Уф! Толкова са много! Няма да можем да се оправим с всички!
Облягам се назад в тапицирания стол с облегалки за главата с пълното съзнание, че една дама не бива да прави така, ала не ми пука.
Подир доста уговорки Виктор най-после отвори вратата — цели двайсет минути, след като започнахме да чукаме. Той изслуша обясненията ни пред подноса с чай и препечени филийки и още щом му показахме списъка, започна да издърпва книга след книга от рафтовете в библиотеката.
— Шшт! — отвръща Виктор в отговор на моето отчаяние. — Говорете само за себе си, млада госпожо. След като ми е зададена посока, в която да работя, няма да престана да диря отговора на въпроса ви, докато не проверя всяко място, упоменато в този списък, едно по едно.
Оглеждам стаята и се втренчвам в огромната купчина книги върху масата за четене пред нас.
— Ще ни отнеме цял ден! — Тази мисъл ме кара да изправя гръб на стола си. — Едмънд? Колко е часът?
Очите на Едмънд се спират на часовника върху полицата над камината.
— Наближава единайсет. Защо?
Скачам от мястото си и докосвам челото си с ръка, защото осъзнавам какво съм направила.
— Хелене. Хелене пристига тази сутрин и вероятно вече е в Милторп Менър.
Последиците за отношенията ми със Соня и Луиса са ми напълно ясни.
— Не знам коя е тази Хелене, но, изглежда, е доста важна — казва Виктор и се изправя. — Не се притеснявайте. Ще продължа да търся и щом открия нещо, веднага ще ви съобщя.
Поглеждам още веднъж към купчината книги, които трябва да бъдат прегледани.
— Сигурен ли сте? Няма да е честно да ви оставим самичък да се справяте със задачата.
Той искрено се смее и пляска с ръце.
— Мило момиче, много малко неща ме ангажират в самотното ми битие. Правите ми огромна услуга, уверявам ви!
Усмихвам се и го целувам по набръчканата буза.
— Благодаря ви, Виктор! Много сте мил!
Той се изчервява и аз си казвам, че вероятно отдавна никой не го е докосвал.
— Глупости! За мен е удоволствие. — Той се отправя към вратата. — Елате. Ще ви изпратя.
Ние тръгваме по коридора, пътьом се сбогуваме набързо и след минути двамата с Димитри вече сме в каретата, Едмънд отпуска поводите и ние потегляме за Лондон.
— Мислиш ли, че ще открие нещо? — питам Димитри аз, когато къщата на Виктор изчезва в далечината.
— Не знам. Ала днес съм по-обнадежден от вчера.
Каретата се движи много бързо. Аз се готвя за срещата си с Хелене и за реакцията на Соня и Луиса, като си представям цялата сцена, но с това нервите ми не се успокояват и колкото повече се приближаваме към дома, толкова по-неспокойна ставам.
— Искаш ли да дойда с теб? — пита Димитри и ме хваща за ръката, когато влизаме в Лондон.
Боря се с желанието си да му кажа „да“, тъй като Луиса и Соня и бездруго ще са вече сърдити, задето не съм ги включила в плановете си за сутринта. Да се върна с Димитри, ще бъде като да сипя сол в раната.
— Не, по-добре ще е сама да посрещна Хелене. Надявам се, че скоро и ти ще се запознаеш с нея. Ще отседне в Милторп Менър.
— Докъде й е разказал Филип за пророчеството? Какво й е споменал за нейната роля в него? — пита той.
Аз въздъхвам и се заглеждам през прозореца, внезапно почувствала болезнено тясното пространство в каретата.
— Разказал й е истината с възможно най-прости думи — отговарям тихо. — Но дали тя му е повярвала, или не — е… това е съвсем друг въпрос.