Канех се да се оттегля в стаята си и да си почина преди вечеря, ала внезапно се озовавам на крачка от Сонината стая. Знам, че Соня е от другата страна на вратата, където си почива или си разресва косата с четка, а може и да си е взела някоя книга от библиотеката на Милторп Менър. Затворената врата ме изпълва с тъга — преди щях да се втурна в стаята и да споделя как е протекъл денят ми.
Но не. Преди Соня щеше да ме придружава навсякъде. Нямаше да има нужда да й разказвам, тъй като тя бе моя приятелка, с която правехме всичко заедно. Фактът, че вече не е така, внезапно ме изпълва с решимост, аз се отправям към вратата на стаята и и тихо похлопвам, преди да имам възможност да променя решението си.
Тя отваря, любопитството, изписано на лицето й, мигом се превръща в учудване, щом съзнанието й регистрира моето присъствие.
— Лия! Какво…? Влизай!
Очевидното й изумление, когато ме вижда на прага на стаята си, ме кара да чувствам вина. Вече не помня откога не съм търсила нейната компания.
Влизам и Соня затваря вратата след мен.
— Ела, седни. Сара тъкмо запали камината.
Тръгвам към леглото й, като подминавам местата за сядане пред огъня. Това си е единственото кътче, където се настанявах в редките случаи, когато влизах в Сонината стая след завръщането от Алтус. Ала този път аз се изтягам върху плюшения матрак, взирам се в килима под краката си и си спомням как седяхме една до друга кога на моето, кога на нейното легло и си споделяхме, смеехме се и планирахме бъдещето си. В момента искам времето да се върне назад и отново да сме такива, каквито бяхме.
Соня се е настанила удобно до мен, сякаш се бои, че може да променя решението си и да си тръгна.
— Наред ли е всичко?
Поемам си дълбоко въздух и вдигам поглед, за да срещна нейния.
— Мисля, че напоследък нещата не се развиват в правилна посока.
Тя кима.
— Така е, но нали работим, за да ги оправим?
— Исках само да кажа, че… Е, че съжалявам.
Думите излизат от устата ми по-трудно от очакваното.
Тя ме хваща за ръката.
— Знам.
Тонът й е вежлив, ала фактът, че не ми възрази, ме кара да усетя как във вените ми се надига вълна от недоволство. Мъча се да потисна горчивината в себе си. Тя е като живо същество, което заплашва да ме изяде жива.
Усмихвам се, макар усмивката ми да изглежда като маска на лицето ми.
— Опитвам се, както се опитваш и ти, да върна времето назад.
Тя ми отвръща с тъжна усмивка.
— Да, но е различно.
— Каква е разликата?
Тя протяга длани, сякаш се предава.
— Ти търсиш отговори на пророчеството и се стараеш да ми простиш, докато аз просто очаквам съдбата си — вдига рамене тя. — От теб зависи всичко. Докато аз мога само да чакам.
Ще ми се да опровергая думите й, да ги обявя за лъжа. Ала Соня е права. Откакто напуснахме Алтус, аз държа всички в ръцете си. И докато кимам и ставам, за да си тръгна, не мога да не си задам въпроса дали съм си присвоила контрола, защото се опасявам от предателство или защото ми прави удоволствие всичко да зависи от мен.
В началото вечерята върви мъчително. Леля Върджиния се мъчи да завърже разговор, като ни запознава с клюките, които е научила от Елспет в нощта на Маскарада, ала всички усещат напрежение.
Мен ме е обзела тотална парализа. Притесненията ми около местонахождението на Камъка, репликите, които си разменихме със Соня, предстоящият ми разговор с Джеймс — всичко това ме кара да замълча, защото думите не биха смогнали да изразят идеите, които се блъскат в главата ми.
Най-после събирам мислите си и се опитвам да си спомня как се държи една истинска домакиня.
— Удобна ли е стаята ти? — питам Хелене аз и поднасям чаша вино към устните си.
Тя оставя вилицата на масата и кима:
— Да, благодаря.
— Успя ли да си починеш от пътуването?
— Да.
Хелене се затваря в себе си и аз се питам дали нарочно затруднява общуването ни, или просто не може да поддържа разговор.
— Сигурно е болезнено да си далеч от дома. — Соня говори тихо.
Това ме кара да си спомня за момичето, което тя беше там, в Ню Йорк.
— Това е… необходимо — отвръща Хелене. — Но да, не е лесно да оставиш зад себе си всичко, с което си свикнал.
Мисля, че за миг виждам как стоическият й вид се пропуква, съвсем малко.
— Знам как се чувстваш — казва Соня. — Аз също бях отделена от семейството си и трябваше да живея с непознати в Ню Йорк. Бях много млада, ала все още си спомням колко объркващо беше да живея в нова обстановка.