Тя се усмихва към Хелене:
— Но накрая свикнах, както, да се надяваме, ще свикнеш и ти.
Хелене изправя гръб на мястото си и предишната пелена отново забулва лицето й.
— Мисля, че не ме разбра. Не желая да свиквам с Лондон. Искам да се върна в Испания колкото е възможно по-скоро.
Луиса поклаща глава, а в погледа й се четат въпроси.
— Защо дойде тогава?
Хелене връща чашата си на масата, елегантната й шия се сбръчква, докато преглъща виното.
— Защото искам тази лудост да свърши. Уморих се да бягам от преследвачи в съня си, да ме измъчват мрачни мисли посред бял ден. С възрастта стана още по-лошо. Ако пристигането ми в Лондон при вас ще сложи край на това и аз най-после ще съм свободна, тъй да бъде.
Леля Върджиния кима с разбиране. Питам се дали си мисли за майка ми и неуспялата й борба с Душите.
— Много ли се изненада, когато Филип те откри? — пита тя. — Когато ти обясни каква роля изпълняваш в пророчеството?
Хелене се взира в чинията си, но не яде. Когато заговаря, аз разбирам, че си припомня:
— Винаги съм била различна. Не само заради белега. Откакто се помня, чувам гласовете на онези от отвъдната страна. Дори когато ги моля да млъкнат, те продължават да ми говорят. И това не е всичко. Още от дете често сънувам, че летя.
Знаех, че не е нормално да нося предмети, които съм видяла в съня си, но често го правех. Камък, перце, стръкче трева — тя свива рамене. — През нощта те някак си стигаха до леглото ми и тогава разбирах, че сънищата ми са били реалност.
Свещите върху масата примигват, а ритъмът в говора на Хелене става все по-напевен и аз се отпускам на стола си.
— Но скоро ми стана неприятно. Започнаха да ме преследват по време на сънищата ми и аз престанах да нося в леглото си доказателства от приятното си пътуване. Вместо това започнах да се връщам с кървящи стъпала или рани, получени при опитите ми да избягам от тъмните и страховити неща. — Тя млъква за миг. — Нямах представа как да споделя с другите, казах само на родителите си. Те вече подозираха, че нещо не е наред, като имаха предвид белега и всички странни неща, които ми се случваха още от детските ми години.
— Проявяваха ли разбиране към твоите способности? — Усещам болката във въпроса на Соня, която си припомня нежеланието на собствените си родители да приемат дарбите й от отвъдните светове.
Хелене кима.
— Доколкото им бе възможно да разберат подобно нещо. А това не е достатъчно. — Тя ни поглежда в очите, един по един. — Наближавам осемнайсетте. Но не мога да си позволя да се влюбя, да се веселя в компанията на други млади жени като мен, без да внимавам за всяка своя дума — кой би могъл да приеме подобно съществуване? И как бих могла да го обясня?
Разбирам я добре, защото си спомням за Джеймс.
— Тук живеят хора — тихо казва Луиса, — живеят в Лондон, като нас. И те притежават необикновени способности. Няма да си самотна.
Гласът на Хелене вече не звучи хладно:
— Много сте любезни. Стараете се да ме накарате да се чувствам добре, предлагате ми приятелството си, но на мен не ми харесва такъв живот. Не желая да ме гледат като някаква рядкост, да живея на ръба. Искам само да доведа всичко докрай, за да мога да се върна в Испания и да заживея като обикновен човек.
Спомням си времето, когато и моите желания бяха също тъй прости. Преди Димитри. Преди леля Абигейл и законите на Острова да ме натоварят с ролята на Стопанка на Алтус.
И все пак няма никакво значение дали мечтите ни са прости или сложни. Дали искаме да живеем незабележимо като съпруги, или да сме пред очите на всички като владетелки. В последна сметка ние желаем едно и също: да живеем. Да живеем според собствените си правила, без да чувстваме как примката на пророчеството се затяга около шиите ни.
10.
Старателно се облякох, макар да ме е срам да го призная дори пред себе си.
Само леля Върджиния и Едмънд знаят какво искам да направя. Не мога да понеса да го споделя с Димитри и да видя тревогата му, внимателно прикрита зад маската на доверието в мен.
— Искаш ли да те придружа? — пита Едмънд, щом слизам от каретата пред хотел „Савой“.
Поклащам глава. Ако ставаше дума за някой друг, Едмънд нямаше да иска мнението ми, но дори той знае, че няма от какво да се страхува, когато съм с Джеймс.