Вдигам поглед към внушителната фасада на хотела.
— Ако искаш, можеш да почакаш вътре.
Не го виждам, по-скоро усещам как той клати глава.
— Ще съм тук с каретата, щом бъдеш готова.
Откъсвам очи от хотела, обръщам се към него и му се усмихвам.
— Благодаря ти, Едмънд. Няма да се бавя.
По улиците цари предобедно оживление, карети и коне се блъскат за повече пространство сред мъжете и жените, които се тълпят навсякъде в Лондон. Ала всичко това остава встрани от вниманието ми. Колкото повече се приближавам към входа на гранд хотела, колкото по-близо се озовавам до Джеймс, толкова по-неспокойна ставам.
Не знам номера на стаята му, а и няма да е много прилично да се срещнем в нея, колкото и добре да се познавахме в миналото. Затова прекосявам богато обзаведеното фоайе и отивам до рецепцията, спирам отпред и представителният и елегантен господин ме удостоява с усмивка.
— Мога ли да направя нещо за вас, госпожице?
Преглъщам тежко.
— Да, идвам при господин Джеймс Дъглас, моля.
Мъжът повдига вежди.
— И за кого да съобщя?
— Амалия Милторп.
Името ми звучи странно, като го произнасям гласно. Никой не се е обръщал към мен с Амалия, откакто напуснах Ню Йорк и училището „Уиклиф“ за млади дами.
Той кима с глава:
— Много добре.
Обръщам се и започвам да чакам, като неспокойно оглеждам фоайето за Алис. Тя със сигурност знае, че имам намерение да говоря с Джеймс, и ако внезапно поиска да се намеси в нашия разговор, ще стане доста неприятно. Ала в момента не съм сигурна кое ме изнервя повече: вероятността да видя Алис или тази, да се срещна с Джеймс. Колко странно, мисля си аз, че и двамата са тук, в Лондон. Че и двамата са толкова близо, че заедно са отседнали в този хотел и се подготвят за сватбата си.
— Лия?
Сепвам се, като чувам гласа зад мен. Готова съм да го видя заедно със сестра ми, ала когато се обръщам, виждам, че е сам.
— Добро утро, Джеймс — усмихвам се аз.
Лицето му се е променило, различно е от преди и аз с изненада откривам, че е остарял. Но не ми става неприятно и през душата ми преминава неканено вълнение при мисълта, че той вече не е младеж, а истински мъж. Очите му, сини като небето в Бърчуд, под което се разхождахме, ми задават въпроси, на които ме е страх да отговоря.
— Радвам се, че дойде — изрича той, ала не се усмихва.
Аз кимам и се оглеждам в оживеното фоайе.
— Бихме ли могли…? Имаш ли нещо против да се разходим? Тук няма да можем да проведем разговора си.
Той не се колебае. Както си стоим във фоайето на „Савой“, ми предлага да го хвана под ръка и ме повежда към изхода. Излизаме и тръгваме по улиците на Лондон съвсем сами, както по времето, преди да напусна Ню Йорк.
Вървим по оживените улици и мълчим. Усещам мускулите на ръката му под моята. Той ме води уверено, сякаш знае точно къде ще ме отведе. Виждам как дъхът ми оставя бяла пара във въздуха, ала не усещам студ.
Стигаме до един парк, закътан зад клоните на дървета и храсти. Шумовете на града утихват, щом отминаваме желязната ограда и се скриваме вътре, и аз усещам как напрежението напуска тялото ми. Липсва ми спокойствието на Алтус, на Бърчуд Менър, въпреки че през по-голямата част от времето си съм заета и съм твърде притеснена, за да забележа безпокойството, което пъпли вътре в мен, когато остана в Лондон твърде дълго, без да си дам почивка.
Тръгваме надолу по покритата с чакъл пътека, уединени заради редиците дървета от двете ни страни. Градската врява достига до нас като сподавено шумолене. Без хорските тълпи, без трополенето на карети и почукването на конски копита по улиците усещам още по-силно присъствието на Джеймс. Тежко преглъщам, когато спомените нахлуват в съзнанието ми, а тялото му е тъй близо до моето.
— Не ми писа.
Гласът му секва и той млъква неочаквано, та ми трябва време да осъзная, че е говорил на мен.
— Така е.
Не е достатъчно, ала не мога да кажа нищо повече.
Продължаваме да вървим, пътеката ни извива и аз зървам отблясъка на вода пред нас.
— Ти не… Не ме ли обичаше? — пита най-после той.
Аз спирам и го дърпам за ръката, за да спре и той. Поглеждам го в очите.
— Не това бе причината, Джеймс. Кълна ти се.
— Тогава кое? — свива рамене той. — Как можа да ме оставиш, без да ми обясниш нищо? Защо не ми писа, когато през цялото време си била съвсем добре тук, в Лондон?