— Но какво общо има това с твоето заминаване, Лия? — Тонът му е мек, ала в него съзирам нещо, което със страх определям като скептицизъм.
— Алис е Бранителката, Джеймс, а аз съм Портата — бързам да уточня. — Само че аз не съм която и да е Порта. Аз съм Ангелът на Портата, единствената Порта, която има властта да разреши преминаването на самия Самаил. Аз… опитвам се да се боря. Да намеря начин да сложа край на всичко това, но Алис отхвърля ролята си на Бранителка и ламти да получи моята… Тя действа заедно с Душите още от дете и дори в момента работи за свършека на света, доколкото знаем.
Хващам го за ръката.
— Не можеш да се ожениш за нея, Джеймс. Не можеш. Ще бъдеш до нея, когато светът рухне, и макар че ще си в безопасност поради верността си към нея, всички, които обичаш, всичко, което цениш, ще се превърне в прах.
Поглеждам го в очите и се взирам дълбоко в тях. Искам да повярва, че говоря истината. Искам да го накарам да я почувства. Да я съзре в очите ми.
Той отвръща за миг на погледа ми, после става и се приближава досами водата. Помежду ни увисва мълчание, продължително и крехко. Аз не смея да проговоря.
— Не биваше да го правиш. — Думите, хвърлени над водата, са толкова тихи, че трябва да се наведа напред, за да проумея смисъла им.
— Какво? — питам. — Не трябваше да правя какво?
— Да измисляш цялата… цялата… тази история. — Той се обръща и ме поглежда, и като виждам болката, изписана върху лицето му, иде ми да заплача. — Аз още те обичам, Лия. Винаги съм те обичал. И винаги ще те обичам.
Той идва до мен, пада на колене и взема ръцете ми в своите.
— И ти ли ме обичаш още? Затова ли ми разказваш всичко това?
Гледам лицето, очите му, търся нещо, което може би съм пропуснала. Някоя частица, която да ми покаже, че той вярва в пророчеството. В мен. Ала виждам единствено обожанието, любовта му, която преди ми бе напълно достатъчна.
— Ти не ми вярваш.
Той смутено примигва с очи.
— Лия, това няма значение, нима не разбираш? Нямаш нужда от тази история. Аз не съм преставал да те желая.
Мъча се да открия нещо — каквото и да е, — което да го накара да разбере. Да повярва.
— Знам, че е трудно да повярваш — казвам аз и навивам ръкава си, като се взирам в очите му с най-чистата искреност, на която съм способна.
Протягам ръка към него.
— Погледни това, Джеймс. Белязана съм със знака на пророчеството. Виждал ли си го преди?
Той с неохота поглежда към белега на китката ми, сякаш няма желание да поглежда нищо, което би го накарало да повярва на историята ми. Зърва белега само за миг, после отново се вторачва в мен.
— Не съм го забелязвал, Лия. Но няма значение. Това не променя нищо.
Отпускам ръка в скута си и извръщам поглед от трескавите му очи. Това не е треската на любовта, а на отрицанието.
— Ето защо не ти казах. — Гласът ми е натежал от горчивина. — Знаех, че няма да ми повярваш. Носех вината, задето те напуснах, през всичките тези месеци.
Той поклаща глава и докато търси подходящите думи, целият излъчва болка.
— Ако това е цената да се върнеш обратно, ще ти повярвам, Лия, за да докажа любовта си, ще повярвам на всичко.
Нещо в гърлото ме свива, когато осъзнавам, че Алис е била права. Джеймс няма да ми повярва. Въпреки думите, които изрича, по лицето му не е изписано никакво колебание. Няма и следа от допускане на такава вероятност. Има само отчаяно желание да ми каже онова, което искам да чуя.
— Не е толкова лесно, Джеймс. Вече не е.
Той клати глава.
— Не разбирам.
Издърпвам ръцете си от неговите, минавам покрай него и се приближавам до водата, а в мен се поражда странно чувство. Става съвсем неочаквано. Не е тъга по онова, което всички сме изгубили, нито страх за живота на Джеймс.
Това е гняв заради разкаянието, което ме разяжда, откакто напуснах Ню Йорк. Откакто напуснах Джеймс. Гняв поради дългите часове, през които се измъчвах, че не съм могла да му кажа истината още преди месеци.
Обръщам се, свалям палтото му от раменете си и се връщам до пейката при него.
— Съжалявам, Джеймс. Беше грешка.
Държа му палтото да си го облече, гласът ми едва излиза от гърлото.
— Беше ми приятно да те видя. Желая ти всичко хубаво.