Но нямаше смисъл. Можех само да мечтая за коприната на Алтус, която усещах като полъх върху кожата си, и за лукса да ходя боса или най-много със сандали.
Най-после, след една особено дълга нощ на общуване със спиритистите Друиди и с екстрасенсите от Дружеството, аз се върнах у дома в Милторп Менър и обявих решението си отсега насетне сама да се обличам, без ничия помощ. Възраженията бяха символични. Всички бяха забелязали промените в мен. Постъпките ми бяха престанали да удивляват персонала и той се примири с факта, че господарката им е ексцентрична.
Протягам ръка да взема пудриерата и се взирам в огледалото, докато нанасям финия прашец по челото, страните и брадичката си. В младата жена, която се взира в мен, с мъка разпознавам момичето, което пристигна за първи път в Лондон. Момичето, което избяга от къщи, от сестра си, от мъжа, когото обичаше.
И все пак аз познавам най-добре тъкмо това ново лице. Смарагдовозелените му очи имат израза на очите на мъртвата ми майка, острите скули изпъкват, сякаш да ми напомнят за жертвите, които бях направила в името на пророчеството.
Нищо чудно, че кръглоликото момиче, което бе дошло в Лондон, е останало в миналото само като спомен.
Матовият отблясък на камъка на леля Абигейл в огледалото привлича погледа ми. Протягам ръка, сключвам пръсти около него и се питам дали топлината, която усещам, не е плод на въображението ми.
Това се бе превърнало в ритуал — всеки ден пробвах температурата на могъщия камък, който леля Абигейл ми беше дала, защото, докато собствената ми сила нараства, аз се убеждавам, че между Душите и мен не остава почти нищо, което да ни дели. Леля Абигейл си даде живота, за да ме закриля, и вдъхна на камъка последните си сили като Стопанка на Алтус. Когато най-после камъкът престане да излъчва топлина, той ще престане и да ме закриля.
А той охладнява с всеки изминал ден.
Извръщам поглед от огледалото. Не си струва да мисля за неща, върху които нямам власт. Започвам да крача из стаята и да разсъждавам за тайната на последната страница от пророчеството. Самата страница, която открих в свещеното скривалище в Шартр, завинаги изчезна в пламъците, превърна се в пепел, за да не може никога да попадне в ръцете на Самаил или на неговите Изгубени души. Но въпреки това изписаните на нея думи са като мантра, която никога не ще забравя. За да ми напомня, че все още съществува възможност да изградя бъдеще, в което пророчеството не ще застрашава моите надежди и мечти.
Спомням си ги почти механично и ги изричам наум, като размишлявам върху смисъла им.
Има неща, които знаем. Знаем, че съм онази, която е призована да намери Камъка, скрит от Сестрите на Алтус. От моите предци. Знаем, че освобождавайки обвързаните с пророчеството, ще освободя самата себе си, както и ключовете — Соня, Луиса, а сега и Хелене. Че това означава да освободя идните поколения Сестри и цялото човечество от мрачния хаос, който ще настъпи, ако Самаил влезе в нашия свят.
Знаем също, че дори в този миг Алис работи усърдно, за да попречи на освобождението ни.
Ала тъкмо местонахождението на Камъка е тайната, която двамата с Димитри не успяваме да разгадаем, а аз трябва да получа достъп до него, за да извърша обреда в Ейвбъри. Вече приехме, че „забулен в неприкосновеността на Сестринската общност“ означава, че е скрит на място, смятано за значимо от духовна гледна точка. Възможно е и да грешим, но тъй като последната страница на пророчеството се оказа скрита в Шартр — там, където се намира и подземен храм, тачен от Сестрите, — това изглежда най-доброто предположение.