Выбрать главу

Тръгвам бързо по пътеката, а гласът му ме преследва, чувам го на всяка крачка:

— Лия! Лия?

Опитвам се да не му обръщам внимание, да вървя, без да се обръщам назад. Ала той бързо ме настига и поставя ръка на рамото ми, като ме кара да спра.

— Не разбирам. Аз те обичам. Преди само това имаше значение. Ако залогът за това, да бъдем заедно, е дали ти вярвам, то аз ще ти повярвам.

Лицето му е честно и аз се чудя как може да изглежда толкова искрен и в същото време да ми предлага да изградим обновената си връзка върху една лъжа. Мисля си за Димитри, за дълбокото му желание да премине през най-големите опасности заедно с мен.

— Но това ще е лъжа — казвам.

Той стиска зъби и замислено извръща поглед. След миг отново се обръща към мен и ме поглежда право в очите.

— Не ме интересува.

Думите му ме освобождават и аз внезапно усещам, че не е толкова трудно да си тръгна.

— Но е точно така, Джеймс. — Докосвам студената му буза с ръка. — Няма как.

Обръщам се и си тръгвам. Само че този път той не ме следва.

* * *

Когато се връщам в Милторп Менър, очаква ме писмо. Щом виждам името на изпращача, тутакси разкъсвам плика, преди още да сваля шапката си. Сърцето ми лудо бие, когато чета думите, написани върху дебелата хартия, и след секунди вече съм отново навън и викам Едмънд.

Каретата трополи по лондонските улици, а аз се взирам през прозореца, окрилена от надеждата, че най-после краят на пророчеството приближава. Щом зървам сградата на Дружеството, слизам, преди Едмънд да успее да заобиколи и да ми отвори вратата.

— След минута съм тук! — викам аз, докато тичам нагоре по стълбите, за да позвъня на вратата.

Като ме вижда да стоя на прага, икономът се усмихва.

— Добро утро, госпожице. Той е в библиотеката.

— Благодаря — отвръщам му с усмивка аз и минавам покрай него, както съм правила толкова пъти досега, дори не мога да си спомня броя им.

Ала този път е различно. Този път идвам с отговори.

Когато влизам, Димитри вдига поглед.

— Лия! Какво има? Нещо не е наред ли?

Не се изненадвам, че го виждам да чете до прозореца и че навсякъде по масата са разхвърляни книги. Прекосявам стаята и заставам до него.

— Не, всичко е наред — отвръщам и размахвам писмото. — Всъщност бих казала, че най-после нещо е наред.

Той дръпва писмото от ръката ми, очите му пробягват по листа, после поглежда нагоре и се взира в мен.

— Но това означава…

Усмихвам се и кимам.

— Че тръгваме за Ирландия?

Той се ухилва в отговор на усмивката ми. И внезапно ми се струва, че няма невъзможни неща.

11.

Тъй като не съм казала на никого, че съм се пременила по случай специалната ми среща, аз съм готова за всяка тяхна реакция. Но въпреки всичко, когато слизам надолу по стълбите, където конете ме очакват, страните ми горят.

Леля Върджиния изпада в истински шок, щом ме вижда да се приближавам, и се съвзема едва когато заставам пред нея.

— Облякла си брич?

Тя дори не споменава мъжката шапка, под която съм скрила косата си, нито факта, че съм направила и невъзможното, за да скрия пола си. Явно всички тези странности бледнеят пред шока, който й причиняват моите панталони.

Поглеждам ги и се усмихвам, после вдигам очи към нея.

— Сигурно ти се вижда странно да ходя облечена по този начин. Но от години ги слагам, когато излизам на езда, а е много трудно да вървиш бързо, когато полите ти се мотаят в краката.

Не й казвам, че трябва да бързам. Че змийският камък хладнее с всеки изминал ден, че животът на всички нас зависи от това, да намеря Камъка и да затворя Портата, колкото е възможно по-скоро. Тя го знае много добре.

Леля ми се поколебава, после бавно ми кима.

— Съдбата на света е в твои ръце, скъпа племенничке — казва и се навежда да ме прегърне. — Мисля, че можеш сама да си избереш облеклото за всяка една ситуация, да не говорим за настоящата.

Поемам си дълбоко въздух и потъвам в прегръдките й, но само за миг. Откакто майка ми я няма, леля Върджиния винаги ми е предлагала безпределната си мъдрост и подкрепа. Сега тя ще ми липсва повече от всякога, но все някой трябва да остане да се грижи за другите момичета, докато ние двамата с Димитри пътуваме за древните каменни пещери край Локру в Ирландия. Напълно е възможно Виктор съвсем случайно да е открил, че във връзка с един необичаен обрат на речта се споменава и Локру, но тъй като не разполагаме с други възможности, би било глупаво да отминем това без внимание.