— Готова ли си?
Аз кимам и пришпорваме конете. Яздим по улицата и не обръщам глава назад. Твърде съм съсредоточена във въпроса на Димитри, който искам да отмина без внимание, при това съм доста притеснена и от факта, че изобщо не съм готова.
Нито за пътуването си до Ирландия, нито за изпитанията, които ме очакват.
Докато прекосяваме града, настроението ми се оправя. В жилите си чувствам прилив на бодрост, която измества предишната тревога от предстоящото пътуване. Трябва ми малко време, за да осъзная усещането, и когато това става, аз се усмихвам.
„Свобода — казвам си. — Чувствам се свободна.“
Отървала съм се от ограниченията на поли и фустанели и сега се чувствам свободна като в Алтус. Бричовете не са толкова удобни като туниките, които се носят на Острова, но са по-добри от роклите. До лятото има още два месеца и хладният въздух ни пощипва по страните, но това е по-скоро освежаващо, отколкото неприятно. Щом стигнем гората, определено ще се застуди, ала дори тази мисъл не може да помрачи настроението ми, докато яздим двамата с Димитри през града — отначало по оживените магистрали, а после по все по-тесните и значително по-пусти улички.
Беше много по-лесно да се приготвим за пътуването до Ирландия, отколкото до Алтус. Само за няколко дни тримата с Димитри и Едмънд обсъдихме плановете си надълго и нашироко и определихме снабдителните пунктове. Не взехме много багаж и натоварихме всичко, което щеше да ни е нужно, в дисагите на двата коня.
Сутринта минава в приятно поклащане върху гърба на коня. Двамата с Димитри си разменяме забележки относно минувачите по улиците, каляските и сградите, които виждаме. Слънцето е високо над главите ни, когато забелязвам, че градът е останал далеч зад нас. Прашните и оживени улици са се превърнали във виещи се междуселски пътища, а изпълненият с дим и миризми въздух сега е чист и ухае на свежест.
— Гладна ли си? — обажда се Димитри отляво.
Преди да чуя въпроса му, не осъзнавах, че съм гладна, и сега стомахът ми се свива. Кимам.
Той посочва шосето пред нас.
— По-нататък има ферма. Ще спрем и ще видим дали не можем да си купим нещо за ядене.
Няма смисъл да питам защо не използваме запасите, които носим. Пътуването до каменните грамади на Локру ще трае близо две седмици и неминуемо ще настъпи момент, в който няма често да срещаме места, откъдето да си купуваме храна. Добре ще е да пазим запасите си непокътнати колкото може по-дълго.
Повеждаме конете към къщата със сламения покрив, където Димитри осигурява хляб и сирене от хубавата млада стопанка срещу няколко пенса. Тя ни води към хамбара зад къщата, като настоява да използваме водата във ведрата, и ние си измиваме лицата и ръцете, а после оставяме и конете да утолят жаждата си. Те шумно пият, а Димитри се оглежда за място, където бихме могли да седнем и да обядваме.
— Ей там — сочи той към задната част на хамбара. — Има място в празния обор. Мисля, че балите сено ще са уютни за сядане.
Усмихвам се — забавно ми е и едновременно с това съм трогната, че дори на такова място Димитри се грижи за моето удобство.
Оборът е тъмен и пълен със сенки и аз сядам на пода, защото предпочитам да се облегна на балите, вместо да седна върху тях. След часовете, прекарани на коня, ми става приятно да се отпусна назад в сеното и то да ме боцка. Дори не осъзнавам, че съм пред Димитри и не бива да се държа толкова свободно.
Той въздъхва, изляга се на хълбок и се подпира на лакът.
— Божествено е. Бих могъл да остана така дни наред само с теб и конете за компания.
Аз отхапвам от сиренето, като се наслаждавам на чистия остър вкус в устата си.
— Само с мен и конете, а? Предполагам, че само аз няма да съм ти достатъчна.
Той подхвърля хапка хляб във въздуха и я улавя с уста, после отново се обръща към мен:
— Самата ти си цяло чудо, разбира се, но понякога… Е, за един мъж няма по-приятна компания от добрия кон.
— Така ли? — Лека усмивка придърпва ъгълчетата на устните ми встрани и аз подхвърлям към него парченце хляб. — Ще го имам предвид довечера, когато си построим лагер. Може би Блекджак ще ти прави компания в палатките.