Той вдига парченцето от сеното до бедрото си и го мята в устата си.
— Може би. А аз ще се радвам да ти услужа с одеялото си, ако мислиш, че сама ще ти е студено.
Аз се смея на глас.
— Ще послушам съвета ти.
Очите му палаво блестят, после ме поглеждат сериозно.
— Нямаш представа колко обичам да слушам смеха ти.
Преглъщам хапката хляб и го поглеждам в очите. Слънцето се промъква тук-там от покрива и във въздуха се появяват светли ивици, а прашинките в тях танцуват ли, танцуват.
— Щом ти харесва, ще се опитам да се смея повече.
Той насочва извит като гега пръст към мен.
— Ела.
Аз оставам на мястото си и продължавам да го дразня.
— Не мога, господине, в момента съм заета с хляба и сиренето си.
Той не ми отговаря, ала желанието в очите му мълви единствените думи, които искам да чуя, и само след миг се настанявам до него.
— Лия… Лия… — той прокарва пръсти по лицето ми.
Не се помръдва, но ме придърпва с поглед към себе си и накрая аз се навеждам към него и докосвам с устни устните му. Оставам така за миг, а дъхът ни се носи като шепот.
От устните му се изтръгва стенание и аз се навеждам и го целувам с насъбралото се през последните дни и седмици в душата ми желание. Цели дни и седмици двамата се свивахме по килери и библиотеки и събирахме погледите на околните в Дружеството и в Милторп Менър.
Той ме притиска в сеното. Едва си поемам дъх, когато ръцете му започват да шарят по тялото ми, не ме докосват, но се движат толкова близо, та мога да се закълна, че ги усещам върху кожата си.
Вдигам ръце нагоре и обгръщам шията му, придърпвам го към себе си дотогава, докато тялото му се притисне плътно към мен по цялата си дължина.
— Ти ли го уреди, Димитри Марков? Така че най-после да останем само двамата и никой друг?
Тихо шептя в ухото му и усещам как космите отзад на врата му се изправят.
Той обсипва с целувки голата ми шия до долу, където тя се скрива под памучната тъкан на ризата ми.
— Бих сторил какво ли не — казва той, — за да бъдеш моя само за миг.
Устните му се движат отзад на тила ми и ми се струва, че ще умра от удоволствие. Знам, че трябва да тръгваме, ала отхвърлям всички мисли от главата си и се съсредоточавам в мига. В този миг, в който на света не съществува нищо друго. Нито пророчество. Нито Камък. Нито Души.
Съществуваме само ние. Димитри и аз, единствени в света, който сме създали само за себе си.
Отпускам се, отдавам се цялата, без да обръщам внимание на гласа вътре в себе си: „Задръж този миг. Времето ви заедно ще е кратко.“
12.
— Какво мислиш толкова съсредоточено?
Сепвам се, като чувам гласа на Димитри до себе си. Говори тихо, ала думите му ехтят в тъмната нощ, която ни обгръща.
Вдигам поглед и поставям длан на гърдите си така, че усещам препускащото си сърце под пръстите си.
— Защо го правиш?
— Кое? — Той сяда до мен върху поваления дънер до огъня.
— Това — отвръщам аз. — Промъкваш се незабелязано до мен.
Той вдига рамене.
— Не исках да те стресна. А ти бягаш от въпроса ми.
Тихо се смея, гласът ми е като неканен гост в нощта.
— Не бягам от въпроса. Просто си мислех за каменните грамади и се питах дали Камъкът наистина ще е там.
Той въздъхва.
— Е, няма да сме сигурни, докато не отидем и не видим с очите си, но откритието на Виктор е нещото, което свързва най-близко местата от нашия списък с пророчеството.
— Локру — мълвя думата аз като молитва в мрака. — Портал към Отвъдните светове.
— Да — изрича тихо Димитри и аз долавям надеждата в гласа му.
Умелата изследователска работа на Виктор заедно със списъка на деветте вероятни местонахождения дадоха резултата, който седмиците на хаотични и спорадични проучвания, извършени от Димитри и мен, не успяха да постигнат: навремето наричахме Локру „Портал към Отвъдните светове“. Не можем да сме сигурни, че наименованието обозначава нашите Отвъдни светове, а не някоя абстрактна митична представа, ала не можем и да го отминем с лека ръка.
Въпреки всичко не ми се ще да изкажа страха си на глас. Сякаш ако изговоря думите, те ще се материализират. Бързо ги отпъждам от съзнанието си. Бъдещето е пред нас и няма никакво значение дали ще назовем онова, което ни очаква, или не.
— Ами ако не това е мястото, което трябва да посетим? — питам.