Той не отвръща веднага и аз знам, че обмисля такъв отговор, който ще съдържа в себе си надежда.
Накрая избира честна позиция:
— Не знам. Мисля, че трябва да открием отговора, щом той се появи пред очите ни. Ала едно е сигурно.
— Кое е то? — поглеждам към него аз.
— Всяка крачка, направена от нас, е имала цел. Дори онези действия, които преди са ни изглеждали погрешни, са ни отвеждали до нещо важно. — Той извръща глава и говори към огъня. — Независимо дали ще открием Камъка в Локру, или не, това ще бъде още една стъпка напред в нашето пътуване към завършека на пророчеството. И с всяка следваща крачка ние се приближаваме все повече към края на тази история.
В лагера е тихо и аз се мушвам под одеялата. Сянката на Димитри, разкривена от палатката и пламъците на огъня отвън, внася в душата ми спокойствие, макар че предпочитам той да е до мен. Поспорихме по въпроса — Димитри настояваше да остане на пост, а аз възразих относно способността му да изкара цялото пътуване без почивка — и накрая се спряхме на следното решение: Димитри ще остане буден и ще охранява до ранни зори, след което ще поспи малко, преди да развалим лагера си. Това означава, че всяка сутрин ще тръгваме по-късно, но дори Димитри има нужда да си почине, а опитите ми да го убедя да си легне и спи до мен се оказаха безрезултатни.
Тялото ми е схванато от непрекъснатото яздене и знам, че трябва да минат дни, преди отново да свикна с неудобствата на продължителното пътуване е кон. Доста седмици отминаха от пътешествието ни до Алтус и въпреки че излизах и сама с коня си в Уитни Гроув, това беше, за да се упражнявам с лъка и стрелите.
Посягам към змийския камък на шията си, за да проверя дали е топъл. Опитите да преценя колко още сили са останали в камъка ми действат ужасно. Правя ги дори когато става все по-трудно да кажа дали змийският камък е станал по-студен от вчера или от онзи ден. Сигурно е, че е много по-студен, отколкото беше, когато се събудих в Алтус, а той трескаво гореше на гърдите ми, ала да усетиш всекидневната промяна е почти невъзможно. Но аз продължавам да опитвам, сякаш като получа потвърждение, че силата му се топи с всеки изминал ден, това ще ме подготви за мига, в който тя ще изчезне завинаги.
Махам ръка от камъка на врата си и плъзвам пръстите на дясната си ръка около медальона на лявата. Змийският камък ми напомня, че съм Сестра. Че светлината на Сестрите от Алтус и на многото преди тях тече във вените ми.
Ала не мога да отмина и медальона, тъй като и той е част от мен. Медальонът нашепва на онази част от моята душа, която е скрита най-дълбоко и която не показвам на никого от страх, че ако някой я зърне такава, каквато е в действителност — ако ме види такава, каквато съм наистина, — съдбините на света никога повече няма да бъдат поверени в моите ръце.
Осъзнавам, че мечтая дори когато спя. Стоя в средата на един кръг, а в ръцете си усещам топлината на други ръце. Фигурите от двете ми страни са облечени в туники, качулките им са нахлузени върху главите им и покриват всичко освен плоските им лица.
От гърлото ми се изтръгват странни думи. Тялото ми се разтърсва и от страх, и от вълнение, а туниката ми се издува около краката, щом горещият вятър духне откъм центъра на кръга. Принудена съм да спра напева си, защото нещо ме дърпа от самото ядро на същността ми, извива се и рязко се освобождава, сякаш е било дълго кътано, смълчано, дремещо в мен. Аз извиквам и пускам ръцете на тези до мен, въпреки че някой ме предупреждава от много, много далеч:
— Не нарушавай кръга!
Но аз го нарушавам. Победена от страховете и болката си, аз нарушавам кръга. Залитам към центъра му и виждам как ръцете зад мен се съединяват и фигурите преливат една в друга и се сливат в едно.
Сякаш никога не съм била между тях.
Дърпат ме дотогава, докато усетя, че ще ме разкъсат на две — сякаш ме раздират отвътре навън. Падам на земята, а черното небе, осеяно с блещукащи звезди, които не си знаят годините, се разпростира над главата ми в мига преди нещо да ме стегне за китката. Обръщам се на една страна и вдигам ръката си, за да видя белега.
Змията.
Тя се гърчи и се извива, провира се все по-надълбоко в кожата ми, докато накрая аз усещам как се стопява напълно в плътта ми.
Крещя й да престане, ала тя продължава. Гори ме, гори ме, гори ме.
— Лия! Събуди се, Лия.
Отварям очи и виждам Димитри, надвесен над мен.