— Той не ме обича. Никога няма да ме обикне.
Спирам протегнатата си към нея ръка на сантиметри от лицето й, а тя продължава да говори и при звука на собствения й глас тялото й се разтърсва от още вопли.
— Аз никога няма да съм… му достатъчна. — Гласът й пресеква, от всяка дума блика разочарование. — Винаги ще мисли за теб.
С изненада усещам сълзи в очите си. Примигвам и ги отпъждам с чувството, че предавам Хенри. Ако аз съм длъжна да поема своята отговорност за положението, в което сме в момента, Алис също е длъжна да поеме нейната.
Воплите й се укротяват миг преди да отмести ръката си и да открие цялото си мокро от сълзи лице. Тя сякаш се взира право в мен, макар че светлината е твърде слаба, за да се отрази в зелените й очи. Сега те изглеждат черни като абанос на мъждивите отблясъци на огъня.
Взирам се отблизо в нея, гледам как устните й помръдват и нашепват думите. Навеждам се още по-близо и се мъча да ги разбера. Когато това става, когато най-после ги чувам, рязко се дръпвам назад.
— Всичко това е твое дело. Той никога няма да обикне друга, най-малко мен.
Преглъщам страха си, защото дори в момента, както я виждам да лежи съсипана пред мен, аз се боя от нея. Казвам си, че не може да ме види, ала тя отново проговаря и очите й се впиват в моите. Внезапно се чувствам уловена в много странен и опасен сън, като в истински капан.
— Виждам те. — Гласът й се извива напевно и нарушава околната тишина и аз си спомням за малкото момиченце, което ми даде медальона първия път. — Знам, че се радваш на страданията ми, Лия, но не забравяй: щом Джеймс не може да бъде мой, аз нямам какво да губя.
14.
Брегът не е такъв, какъвто си го представях, ала съм твърде уморена, за да се безпокоя. Деветте дни езда и осемте студени нощи на непълноценен сън са ме довели до ръба на изтощението. Докато предаваме конете си на хората, предварително наети за целта, аз копнея омръзналата ми околна обстановка да се промени и изгарям от желание да се кача на корабчето, което ще ни отведе в Ирландия. Целувам Сарджънт по муцуната, потупвам го за последен път по гладкия хълбок и хващам Димитри за ръката.
— Трябва да се срещнем с водача си до кея — казва той и ме повежда покрай изхвърлената мъртва риба и бездомните хлапета, които обитават крайбрежните улици.
Вонята е невъобразима, но аз правя всичко възможно да запазя самообладание. Не всички хора живеят, заобиколени от лукс, както е в Милторп Менър. Ето че мъжете с вид на грубияни ме проследяват с гладни погледи и аз започвам да се притеснявам за нашата безопасност. Стискам по-здраво дръжката на торбата си, а близостта на лъка и камата в нея ми дават спокойствие.
Вдигам поглед към Димитри, който крачи до мен.
— Но как ще разпознаем водача си? — питам тихо аз. — Откъде да сме сигурни, че няма да има нещо общо с Душите? Толкова е лесно да приемат външния вид на обикновен човек!
— Довери ми се — усмихва се лукаво Димитри. Въздъхвам, когато малко момченце на не повече от шест години се приближава към нас с протегната ръка.
— Дайте ми нещо, госпожице!
Страните му са хлътнали, дрехите висят на раменете му като на закачалка, ала очите му блестят. Бъркам в джоба си и му подавам парче изсушено месо, останало ми от обяда. Очаквам ръката му да е мръсна, но тя е гладка и суха.
— Благодаря ви много, госпожице!
Гледам го как бърза да офейка и си мисля за Хенри. Въпреки многото привилегии, на които се радваше в живота, съдбата му бе нанесла удар, като го бе направила мой брат. На сърцето ми е болно и аз никак не се учудвам. Загубата на Хенри винаги ще ми тежи.
— Той ти липсва — прекъсва Димитри мислите ми. Поглеждам го в очите.
— Откъде разбра?
— Просто разбирам — прошепва той и стиска ръката ми. Извръщам поглед от изпълнените му с нежност очи и се възползвам от възможността да огледам кея, на който сме застанали. Стар и ерозирал е, дървените му пилони са се сцепили от многото бури, които са го връхлитали. Вървим по него натам, където той се спуска право във водата.
— Сигурен ли си, че ще…
Димитри въздъхва:
— Ще разпознаем водача си, Лия, обещавам ти.
Сдържам раздразнението си, макар да не съм сигурна дали е породено от прекъсването на мислите ми за Хенри, или от факта, че очевидно е очаквал моя въпрос.
Спираме и аз се надвесвам над водата. Виждам малка лодка, привързана за кея, собственикът се е навел над носа й, потънал в мисли. Щом ни чува, той се изправя и тутакси всичко ми става ясно.