— Гарет! — Усмивка озарява лицето ми.
Усещането ми се струва чуждо и непознато — по дългия път от Лондон до крайбрежието нямаше много поводи за усмивки.
— Какво правиш тук?
Дори на оскъдната светлина косата му блести като злато, той е загорял и тенът му е тъмен, какъвто беше по време на пътуването ни до Шартр. Отново се питам как може да има такъв загар, когато слънцето с мъка се провира през облаците, които сякаш завинаги ще останат надвиснали над Англия.
Неговата усмивка е още по-широка и по-лъчезарна от моята.
— Брат Марков съобщи, че има нужда от доверен водач, който да ескортира важна Сестра отвъд водата. Няма по-важна Сестра от теб, Стопанке моя, нито по-доверен Брат от мен.
Заливам се от смях, когато той допълва декларацията си с намигване.
Димитри кръстосва ръце на гърдите си.
— Хм.
Гарет вдига ръка.
— С изключение на присъстващите, разбира се.
Димитри остава сериозен и аз се питам дали искрите на ревност от предишното ни пътуване до Шартр не са се разпалили отново. Ала само след миг той се хили и се пресяга, за да се ръкува с Гарет.
— Радвам се да те видя, Братко. Благодаря ти, че дойде.
— Не бих го пропуснал за нищо на света — потрива, ръце Гарет, а после стабилизира лодката, като се улавя за кея. — Хайде, качвайте се. Чака ни доста път през морето. Нека използваме дневната светлина.
Вторачила съм се в протегнатата му ръка и не помръдвам. Лодката не е голяма — в нея са само въжетата за платната, има и няколко талпи за сядане, — а водата под нея е смръщена и черна. Водата винаги ме кара да поспра, защото времето, когато плавахме с лодка към Алтус, още не е забравено. Не е възможно да си помисля за плаването ни, без да си спомня за водния дух и за моето падане в черните води, когато се протегнах, за да докосна лъскавата му кожа.
Очите на Гарет излъчват мекота.
— Хайде, Стопанке моя. Твърде смела си, за да отстъпиш пред Душите и техните чудовища. При това — продължава той — Стопанката на Алтус е длъжна да превъзмогва страховете си.
Поемам ръката му и предпазливо стъпвам на палубата.
— Още не съм приела поста — мърморя аз.
— Да, да — отвръща Гарет и ме отвежда навътре в лодката да седна. — Мисля, че го спомена.
Димитри също се качва и само след секунди Гарет отвързва въжетата и ние се отблъскваме от кея. Понасяме се напред, Гарет и Димитри са заети с платната и аз се питам дали има нещо, което Димитри да не може да върши.
Седя възможно най-далеч от борда и гледам водата. Мисля си за кристално-чистото, гладко като огледало море, което обгръща Алтус. Това е съвсем различен океан. Не мога да надзърна отвъд покритата с отпадъци повърхност и разпилените боклуци зад борда, за да видя как водата се движи под нас. Нямам голямо желание да узная какво има там.
Минава пладне, когато се откъсваме от пристана. Най-после Димитри и Гарет сядат и всички се наслаждаваме на спокойната закуска, докато двамата си говорят за Алтус. Гарет чул, че Урсула води кампания, за да получи подкрепа, с надеждата, че аз няма да успея. Като далечна роднина тя е следващата по ред, в случай че аз няма да мога да поема ролята, овакантена от леля Абигейл след смъртта й. Не е тайна, че Урсула ламти за поста, който по право се пада на мен, и желае младата й дъщеря Астрид да го наследи.
Загрижено прехапвам устни, когато чувам новините от Острова, който вече обичам. Става ми неспокойно, като си представя как Урсула се домогва до властта, въпреки че аз рискувам живота си и този на други хора, за да докарам пророчеството, обвързало всички нас, до неговия завършек.
Ала това е тъкмо нещото, от което имам нужда.
Не мога да си позволя да се поддам на страховете си за чудовищата Самаилови, за Душите или пък за собствената ми тъмна природа. Залогът е твърде голям и въпреки че мога и да се усъмня в решението на съдбата да държи тъкмо мен отговорна за всичко, в себе си аз съм убедена, че отговорността наистина е моя.
И ще я поема, каквото и да се случи.
През останалата част от деня наблюдавам как Димитри и Гарет действат с платната и с интерес слушам обясненията им за начина, по който се използват различните въжета. Казвам си, че някой ден и аз мога да поискам да поплавам, и си представям как двамата с Димитри се носим по кристалнобистрата вода край Алтус.
Курсът на лодката ни е фиксиран и докато свършим оскъдната си вечеря, ние се движим равномерно по вятъра. Става все по-студено и аз се облягам назад, като търся топлина в Димитри и гледам как небето постепенно притъмнява. Пътуването с лодка ми омръзва бързо и се замечтавам за удобствата у дома.