Изпъвам шия и поглеждам към Димитри.
— Знаеш ли какво ми се иска в момента?
— Хм? — мързеливо отронва той.
— Кокошка. Огромна печена кокошка с хрупкава кожичка и толкова сочно месо, че да се отделя от костите.
Усещам смеха в гърдите му и се извръщам към него.
— Какво смешно има? Нима не искаш да похапнеш нещо по-различно от изсушено месо и хляб?
— Да, да, искам. — В тона му се долавя веселие. — Просто никога не съм те чувал да мечтаеш за храна.
Закачливо го удрям по ръката.
— Гладна съм!
— Тя има право — обажда се Гарет от другия край на лодката. — На мен ми се ще да похапна ябълков пудинг от Алтус, току-що изваден от пещта и толкова горещ, че да опари устата ми.
Поглеждам към Димитри.
— Ами ти? Какво искаш ти?
Гласът му става сериозен.
— Нямам нужда от нищо повече. Всичко, което искам, е тук, до мен.
Вдигам поглед към него и се усмихвам. Нещо безмълвно, но дълбоко преминава между нас точно преди той да отвори отново уста.
— Макар че печената кокошка и ябълковият пудинг ще ми дойдат много добре.
Сега е мой ред да се засмея и аз отново се облягам назад, като се наслаждавам на усещането за силното му тяло, опряно в моето. Докато плаваме към Ирландия, а небето над нас става все по-дълбоко, не осъзнавам умората си. Безкрайно съм доволна и миг преди тъмата на съня да ме обори, нямам време да се чудя как така намирам покой по средата на Атлантика, сама в компанията на двама способни мъже, единият от които вече ми е приятел, а другият — нещо много повече.
Очаквам, че при пристигането си в Ирландия ще бъда предадена в ръцете на друг водач, но с радост научавам, че Гарет ще ни придружава по време на цялото пътуване до каменните пирамиди край Локру. Той умело маневрира с лодката, вкарва я в малка вдлъбнатина в пристанището и ние тръгваме по ширналия се бряг, където Сарджънт, Блекджак и един друг кон, който разпознавам като коня на Гарет, ни биват предадени от млад червенокос господин. Щом среща погледите ни, устните му се раздвижват в свенлива почтителна усмивка и аз се питам дали и той не е Брат от Алтус. Не си правя труда да питам как така конете ни също са прекосили морето. Вече съм свикнала с множеството мистерии около Общността на Сестрите и Григъри и предпочитам засега да не се занимавам с това.
Качваме се на конете, преминаваме през тълпящия се на брега народ и се насочваме право към Дъблин. После градът остава зад нас, а наоколо във всички посоки се простира безбрежната сочна зеленина на ирландската провинция.
Димитри и Гарет преценяват, че е по-безопасно да избягваме главните пътища, и ние цял ден прекосяваме злачни ливади и хълмисти местности. Въпреки че е студено, денят е приятен за езда, а дивата, открита красота на пейзажа хвърля светлина и в най-затънтените мрачни кътчета на душата ми.
Обръщам се към Гарет:
— За колко време можем да стигнем до каменните грамади?
— За около ден, при положение че по пътя си не се натъкнем на нещо непредвидено.
Кимам и разочарованието попарва ведрото ми настроение.
— Мислиш ли, че скоро ще вземеш решение? — пита Гарет миг по-късно. — За поста си като Стопанка на Алтус?
Хвърлям поглед към него и предпазливо заобикалям подробностите от пророчеството, неизвестни за него.
— Би било безразсъдно да мисля за това, когато имаме толкова несвършена работа.
Чувствам мълчанието на Димитри като огромна тежест и избягвам погледа му. И двамата сме наясно, че моето решение не засяга само мястото ми на Острова. Все още не съм приела официално предложението на Димитри да останем заедно, ако оцелея в пророчеството. В началото причината се криеше в Джеймс и моята несигурност в чувствата ми към него. Сега това е несигурността в моето собствено бъдеще, както и суеверните ми страхове, че вземам твърде много неща за даденост.
Гарет смръщва вежди.
— Деянията на Общността на Сестрите и на Григъри си остават пълна мистерия дори за мен. Макар често да ме товарят с жизненоважни поръчения, не ми казват всичко докрай. И все пак…
Той се колебае и аз му напомням: