Часовникът над камината удря седем пъти и аз се отправям към гардероба и измъквам тъмночервената рокля отвътре, докато продължавам да мисля за възможните места, които отхвърлихме, и за деветте, които останаха. Навличам роклята през главата си и като се мъча да не си разваля прическата, усещам раздразнение от факта, че не можем изцяло да пренебрегнем дори местата, които вече сме зачеркнали в списъка. Търсили сме място, смятано от предците ни за важно — място, което може да се свърже с историята на нашия народ или с пророчеството. Ала разполагаме единствено с изследванията си, върху които основаваме нашите заключения. И най-незначителният факт от някоя отдавна забравена история би могъл да промени всичко.
А има и още нещо, което препречва пътя ни към разгадаването на последната страница.
„… върнете се в утробата на змията в навечерието на Нос Галон-Маи.“
От предишното значение на Ейвбъри става ясно, че утробата на змията е там, но не успяваме да открием какво е събитието, в чието навечерие ще трябва да затръшнем вратата пред Самаил. Надявах се да прочета за него в някой от многобройните таткови справочници, ала напразно прелистихме всяка книга в къщата и преровихме всички книжарници в Лондон.
Някой чука на вратата и аз се сепвам.
— Да? — викам и търся обувките, които си поръчвам така, че хем да са удобни, хем да минават за модни.
— Едмънд приготви каретата — уведомява ме леля Върджиния през вратата. — Имаш ли нужда от помощ при обличането?
— Не. Слизам след минута.
Тя не настоява и аз се успокоявам. Отпускам се на леглото сред шума от коприна и съзирам обувките си, които се подават изпод матрака. За миг си припомням удобството да ходя боса, преди да мушна краката си в обувките с малките токчета. Би могло да е още по-лошо. А има неща, които дори аз не мога да променя.
2.
В каретата съм на път за Маскарада, когато ми се струва, че я виждам.
Проправяме си път през навалицата по лондонските улици, Соня и Луиса седят срещу мен, стиснали маските си в ръце. Обилие от тъкан изпълва купето, полите на тъмносинята Сонина рокля се търкат и шумолят в Луисиния морав тоалет. Хвърлям поглед към собствените си виненочервени поли и усещам странно безразличие, задето съм избрала да облека тъкмо това. Преди година, без да се помайвам, бих се спряла на зелената. Казвам си, че алената рокля е най-подходяща за маската ми, която бях избрала още преди да огледам роклите си, но знам, че това не е цялата истина.
Червената рокля не само е подходяща за маската, а е нещо много повече. Тя отразява собственото ми усещане за власт, след като се завърнах от Шартр. След като се преборих с една от смъртоносните Самаилови креатури, с един от Пазителите му. Чудя се как бих могла да се насладя на тази власт при несигурността, която чувствам, за да се изправя лице в лице дори е бъдещето.
Ето върху какво размишлявам, загледана покрай завеските навън през прозореца. Над града пада мрак, сипе се от ъглите и настъпва към центъра му. Усетили присъствието му, множеството лондончани забързват крачка към домовете си и работните си места. Сякаш усещат дъха му във вратовете си. Сякаш чувстват как идва да ги отнесе.
Отпъждам мрачните си мисли, щом зървам младата жена под газовия фенер на оживеното кръстовище. Косата й е причесана по начин, който е изключително сложен дори по стандартите на Алис, а лицето й е по-слабо от лицето на сестра ми такава, каквато е останала в спомените ми. Не съм я виждала от дълго време, но всяка сутрин се сблъсквам в огледалото със собственото си отражение, което се променя непрекъснато.
Навеждам се напред, без да съм сигурна дали това, което галопира във вените ми, докато се опитвам да видя жената по-добре, е страх, гняв или обич. Каня се да я повикам по име, когато тя леко се обръща към каретата. Не е с лице към мен. Не съвсем. Но мога да видя профила й. Достатъчно, за да се уверя, че не е Алис.
Тя се обръща, тръгва надолу по улицата и изчезва в дима на уличните фенери. Облягам се назад и не знам дали сърцето ми се свива от облекчение или от разочарование.
— Лия? Добре ли си? — пита Луиса.
Съсредоточавам се в гласа си със съзнанието, че пулсът ми бясно препуска.
— Добре съм, благодаря.
Тя кима, а аз се опитвам да се усмихна, преди да затворя очи и да се помъча да укротя дишането си.