— И все пак?
— Изглежда, щом приключим с тази работа, доста бързо ще вземеш решение, нали?
Кимам бавно.
— И аз така мисля.
— Е, в такъв случай… с цялото ми уважение, разбира се… не бива да вземаш решението си предварително, така че, щом настъпи часът, да можеш да приемеш или отхвърлиш поста!
Мъча се да се усмихна.
— Много мъдро, Гарет. Ще си помисля по въпроса.
И през целия ден мисля. Предишното чувство за покой изчезва, защото Гарет е прав: глупаво е да се криеш от истината. В миналото често допусках тази грешка — криех от себе си истината за Алис, Соня, за собственото си семейство. Това ми докара само беди и много скоро си извадих едно заключение.
Когато всичко е речено и сторено, има само два възможни изхода: или да доведа пророчеството до край и да взема решение, което ще промени хода на живота ми завинаги, или да загина, докато се опитвам да го направя.
15.
Усещам, че се приближаваме към каменните грамади, още преди да съм ги зърнала. Усещам го като някаква притегателна сила вътре в себе си, която ме тегли напред с такава мощ, че съм сигурна: мога да намеря пътя и без помощта на Гарет. Убедена съм както никога досега, че Камъкът е там, иначе защо ще чувствам такова мощно привличане към място, на което никога не съм била? Тази мисъл ми дава опора, когато тръгваме по пътеката, водеща в малката горичка.
— Това трябва да е пътят за къщата. Не знам за вас, но аз нямам търпение да се мушна в истинско легло — казва Гарет и ни води навътре сред рядката растителност на гората.
От умора едва се усмихвам.
— Мечтая за една вана.
— Искам ги и двете, както и вкусна храна в добавка — намесва се Димитри.
Пътеката е твърде тясна, за да се движим един до друг, и ние яздим в колона по един. За кратко изгубвам всякакво чувство за време и място. Сепвам се, когато излизаме на някаква поляна с къща по средата — сивата й каменна фасада почти се слива със стоманеното зимно небе зад нея. Усмихвам се, като виждам тънката струйка дим да се вие от комина.
Хвърлям поглед към Димитри и Гарет и се ухилвам:
— Топлина!
Те отвръщат на усмивката ми и ние повеждаме конете към оградата.
— Засега ще ги завържем тук — казва Гарет. — Да отидем да се запознаем със стопаните.
Слизам, завързвам Сарджънт за оградата и се сгушвам за миг във врата му.
— Благодаря ти — шепна аз и го потупвам по хълбока, после настигам мъжете по пътеката към входа на къщата.
— Как се казва пазачът? — питам тихо Димитри, когато заставаме на верандата и чакаме някой да отговори на похлопването ни.
— Фъргъс. Фъргъс О’Лиъри.
Кимам и съвсем тихо повтарям името, а стомахът ми внезапно се свива на възел. Свикнала съм да се осланям на хората и на местата, които обитавам. На Милторп Менър в Лондон, на Димитри, както и на онези, с които съм се сближила. Би било странно да отседна в нечия чужда къща, докато диря Камъка.
Гарет тъкмо вдига ръка, за да похлопа пак, когато вратата се отваря. Очаквам да видя възрастен човек и когато на прага пред нас се появява младо момиче, аз започвам да примигвам с очи. После си спомням. Димитри ми бе казал, че пазачът има дъщеря.
— Добър ден — кима тя, а думите й носят мек ирландски ритъм. — Вие трябва да сте господин Марков и неговите спътници.
Димитри кима и ме поглежда в очите, като тихомълком ми напомня да използвам само малкото си име. Нощувките ни са организирани от Димитри и ние споделяме мнението, че трябва да пазим в тайна целта на нашето пътуване, както и моята самоличност.
— Това са придружителите ми Лия и Гарет — кима към нас Димитри. — Гарет ще преспи тук само тази нощ.
Поглеждам го стреснато. Не бива да се изненадвам, тъй като Гарет не знае целта на посещението ни в Локру. Както и преди, когато открихме липсващата страница, на Гарет е разрешено само да се докосне до пророчеството. Така бе пожелала леля Абигейл и така ще бъде.
— Влезте, моля. — Момичето отстъпва назад, прави ни място да минем в къщата и затваря вратата зад себе си. — Аз съм Бриджид О’Лиъри. Баща ми ви очаква в салона.
Тя се обръща и ние я следваме надолу по коридора. По стените премигват свещи и хвърлят отблясъци върху косата на Бриджид. В началото ми се струва руса като на Соня, но сега виждам, че в нея проблясват медни кичури.
Коридорът е тесен и оскъдно осветен. Не се сдържам и хвърлям по едно око на стаите, край които минаваме. Мебелировката не е и наполовина толкова луксозна като тази в Милторп Менър, ала уютът на старите мебели ми прави впечатление и аз решавам, че къщата ми харесва.