— Искате ли още нещо?
Бриджид е напълнила с вода голямото медно корито по средата на стаята ми. Над него се извива и се къдри пара и изчезва като етер в меката светлина.
— Не, благодаря. Ваната е чудесна.
Бриджид кима.
— Сервираме вечерята в шест, ако часът е удобен за вас.
Забелязвам, че ръкавите й са твърде дълги и маншетите им са се намокрили, когато ми е приготвяла ваната. Чувствам остра вина от критичното си отношение към нея и баща й преди малко, колкото и оправдано да беше то.
Усмихвам се.
— Всичко е идеално. Благодаря много.
Стоим и мълчим толкова дълго, че накрая се чувстваме неудобно и аз не мога да се отърся от мисълта, че тя има още какво да ми каже. Чакам и след миг тя го казва:
— Значи идвате от Лондон?
— Така е.
Нарочно отговарям кратко. Неопределеността е присъща на онези, които имат какво да крият.
Тя свежда очи, прехапала устни, и обмисля следващите си думи.
— А дълго ли ще останете тук?
„Това е просто любопитство — казвам си аз. — Тя е сама, захвърлена накрай света само със стария си баща.“
Но въпреки всичко заговарям с по-твърд глас с надеждата да я възпра да ми задава въпроси.
— Толкова, колкото е необходимо, за да довършим работата си.
Момичето отново кима и си тръгва.
— Приятна баня.
Аз ставам, но не се движа, а се опитвам да определя източника на подозренията, напъпили в душата ми още в самото начало на пребиваването ни в Локру. Безпокойство човърка подсъзнанието ми и аз разбирам, че тук става въпрос за таен знак.
Осъзнавам какъв е той малко по-късно, когато облягам глава назад в стената на медното корито и оставям водата да охладнява върху кожата ми.
Нито Димитри, нито аз сме от Лондон. Наистина не сме. Нито един от двама ни не е прекарал в Лондон достатъчно дълго, за да започне да говори като лондончанин. Аз все още си говоря като американка и често привличам удивените погледи на хората от града. Гарет, от друга страна, живее на много места и пътува по поръчения на Братята и Сестрите от Алтус. В английския му няма и следа от лондонски акцент. Всички сме облечени в груби дрехи, отхвърлили нарочно всичко по-фино, за да не привличаме любопитните погледи.
И щом е така… щом е така и Димитри внимава да не се изтърве и да издаде откъде сме всъщност, откъде-накъде Бриджит ще си помисли, че сме от Лондон? Това означава или че само с един поглед ни е преценила безбожно правилно, или че знае за нас повече, отколкото трябва.
16.
По време на вечерята се чувстваме неловко. Дали поради взаимните подозрения, или поради факта, че не се познаваме с домакините си, през по-голямата част от времето ние мълчим, като единствено Гарет прави опити да завърже приятелски разговор. Бриджид се е преоблякла в доста дълга рокля и ръкавите й падат застрашително надолу, заплашвайки да се потопят в ястията и сосовете на масата пред нас. За миг я съжалявам заради самотата й и очевидната липса на женско настойничество.
Независимо от необикновеността на компанията ние се храним с охота. С помощта на една възрастна жена от града, който не бил много близо, Бриджид ни е сготвила чудесно ястие. Иначе е простичко, но е внушително като количество и аз изяждам с охота няколко порции, които биха удивили всяка млада персона. След десерта посръбваме малцова бира и най-после господин О’Лиъри споменава целта, поради която сме дошли при каменните пирамиди.
— Сигурно ще имате нужда от водач.
Почти съм сигурна, че в гласа му долавям нотка на надежда.
Не съм имала възможност да информирам Димитри за разговора си с Бриджид, затова се обаждам преди него.
— Всъщност предпочитаме да работим сами, но все пак благодаря за предложението.
Димитри се вторачва в мен и аз се старая да го погледна в стил: „По-късно всичко ще ти обясня.“
Господин О’Лиъри кима бавно.
— Сигурно имате карта на местността.
— Ами да — казва Димитри. — Но със сигурност ще се нуждаем от вашите знания на по-късен етап от проучванията.
Бриджид, която седи от дясната страна на баща си, проговаря:
— Татко знае много за каменните грамади. Ако търсите нещо по-особено, той ще ви помогне да го откриете.