Когато идва време да се отправим към къщата, залязващото слънце е започнало да хвърля синкавосива светлина наоколо. Макар да не отбелязахме никакъв прогрес през този ден, ние направихме първата важна стъпка към локализирането на Камъка.
А той е някъде тук, усещам го.
18.
Днес по време на вечеря господин О’Лиъри и Бриджид ни засипват с въпроси. Докосвам с пръсти дръжката на камата през тъканта на торбата си, когато те натрапчиво ни разпитват за каменните грамади. И това става, макар Димитри да ги уверява предварително, че само яздим и оглеждаме. Едва след десерта господин О’Лиъри сякаш приема обясненията ни, но аз не съм сигурна дали в очите му съзирам облекчение или разочарование.
Горя от нетърпение да стана от масата; успокоявам се, когато е минало достатъчно време, за да пожелаем лека нощ на семейство О’Лиъри, без да изглеждаме невъзпитани. Двамата с Димитри се качваме по стълбите, спираме пред вратата на моята спалня, бързо, но страстно се целуваме за лека нощ, след което Димитри продължава по коридора към стаята си.
С облекчение смъквам брича и ризата си. По-удобни са от всякакви рокли и фусти, ала усещането, когато навличам нощницата върху голата си кожа, е наистина божествено.
Пъхам се в леглото, придърпвам вълнените одеяла чак до брадичката си и с чувство на благодарност се отпускам в топлината, идваща откъм камината. Питам се дали това е работа на Бриджид, защото не видях други домашни помощници освен жената, която идва да приготви вечерята. Не си правя труда да проверя топлината на змийския камък. През последните няколко дни съм се отказала от този навик. Беше ми станало много трудно да отричам, че силата му намалява. Затова си позволявам само за миг да си помисля за него, след което потъвам в дълбок сън.
Убедена съм, че се намирам вътре в една от пещерите край Локру, макар да няма никакъв знак, че това е каменна грамада. Но аз знам, знам го по онзи необясним начин, по който човек разпознава нещата в сънищата си.
Отначало съм сама и си проправям път в хладното и влажно пространство с факлата, която държа в ръка. Търся нещо — или някого, — но не мога да го назова. То е като сянка на някаква представа, продължавам напред, очите ми внимателно оглеждат скалистите стени и подовете, а аз навлизам все по-надълбоко във вътрешността на пещерата.
Първо долавям шепот. Не странното мърморене, което чувах, преди да се събудя, когато Алис правеше магии в Тъмната стая, а обикновен шепот от приглушен разговор. С всяка измината крачка той се усилва и когато завивам зад ъгъла на пещерата, аз ги зървам.
Момичетата вървят едно до друго, уловени за ръце. Те са почти еднакви, дори гледани в гръб. Тутакси разпознавам едното.
За миг в съзнанието ми се появява малкото момиченце в Ню Йорк, което за първи път ми подаде медальона.
Виждам я как ми го подава целия мокър на пътеката край Бърчуд, само миг след като съм го хвърлила в реката.
Накрая я съзирам и в съня си, а ангелското личице се слива с Алисиното — такова, каквото беше точно преди да потегля за Алтус.
Гледам на детето като на представата за Алис, въпреки златистата коса, която напълно контрастира с кестенявите къдрици на сестра ми.
Момичето отдясно е с нейния ръст, ала косата й пада на червеникави вълни. То се обръща и се вторачва в мен, погледите ни се срещат. Дори на светлината на факлата се вижда, че очите му са зелени като моите. Като изключим кестенявата коса, физически тя е също като момиченцето, изиграло толкова важна роля в най-мрачните моменти на моя сблъсък с пророчеството. Ала лицето на това момиче тук е някак по-нежно и невинно.
— Ще дойдеш ли с нас? Моля те! — Гласът й трепери и на дребното й лице с деликатни черти се появява страх.
Кимам, въпреки че сърцето ми бие неудържимо. Знам, че другото момиче е детето от моите кошмари, и мисълта да я последвам навътре в пещерата никак не ме блазни.
След секунда тя се обръща, а усмивката й е загадъчна.
— Да, Лия, ела с нас. Ще водя и двете ви.
В гласа й долавям онзи обезпокоителен нюанс, който добре помня — глас на дете, което се преструва на невинно.