Нямам време да попитам какво има предвид, тъй като тя отново се извръща и дърпа другото дете за ръката. Аз тръгвам след тях и усещам, че въздухът става още по-влажен, а отпред и отгоре заедно с влажния бриз в пещерата навлиза мирис на метал.
— Почти стигнахме — детето Алис говори, без да направи пауза, без да се обърне назад.
Другото момиченце, което тя дърпа забързано за ръката, изпъва врат, за да ме види. Ужасът в очите й кара сърцето ми да се свие. Тя се препъва и се обръща напред, за да се изправи. Прави още няколко крачки, после внезапно спира и аз разбирам всичко, щом долавям далечен шум от вода пред тях. Шум от стичане на вода по скалите на пещерата.
Момиченцето Алис не спира да върви. Само дърпа още по-силно другото момиченце за ръката.
— Хайде де, не се бой. Това е само вода.
Не искам да ги следвам. Вече два пъти едва не срещнах смъртта си във водата. При това сестра ми все повече ме плаши.
Въпреки всичко продължавам да вървя след ужасеното момиче, което сестра ми дърпа все по-навътре и по-навътре в пещерата. Нейният страх не ще ми позволи да си отида, дори в съня си.
Внезапно в пещерата става много тъмно. Вече не виждам момичетата, защото факлата осветява на по-малко от метър пространството пред мен. Останалото е чернилка, докато не завиваме зад следващия ъгъл и пространството пред нас неочаквано се разтваря.
Помещението изглежда измамно голямо, тъй като таваните се издигат извън полезрението ми. Ала всъщност не е така. Дори е доста тясно, осветено е с призрачна червена светлина, идваща откъм пълен с вода басейн само на няколко крачки от нас. От тавана, който ние не виждаме, падат капки и се стичат по стените, преди да се влеят в басейна. Те изминават дълъг път, тъй като водната повърхност не е на същата тераса, на която сме стъпили ние. Не. Терасата се спуска дълбоко надолу към зиналата паст от камъни, която посреща водата, черна като смъртта.
Дори не ми се мисли да сляза от нея. Тялото ми се тресе от страх и аз не намирам сили в себе си да държа факлата. Единственото ми желание е да се вкопча за стените на пещерата и колкото е възможно по-бързо да изляза от този сън.
Но съм прикована на мястото си. Не мога да си тръгна, защото нещо е на път да се случи.
А аз съм тук, за да го наблюдавам. Единственото нещо, което човек може да направи в сън като този.
— Приближи се, Лия — казва моето съновидение Алис. — Искам и ти да видиш.
Ще ми се да й откажа, ала очите на другото момиченце ме умоляват, сякаш моето присъствие би могло да я спаси по някакъв начин, но аз вече знам, че не може. Няма да я спаси.
И все пак трябва да опитам, и аз се придвижвам на сантиметри напред, за да предложа помощта си на ужасеното дете. За да я издърпам от водната пропаст, разляла се пред нея.
Ала нямам възможност. На сантиметри съм от нея, протягам ръка към нейната малка трепереща фигурка, когато Алис пуска ръката й. За миг съм радостна, защото си мисля, че се е освободила.
Но после моята Алис от съновиденията ми пристъпва към нея с протегнати напред ръце. Блъска я толкова леко, тъй изящно, че ми отнема миг, за да осъзная как момичето с кестенявата коса изчезва в дълбините.
Спускам се напред, забравила собствения си страх. Когато стигам до ръба на скалата, виждам, че тя все още пада надолу. Няма писъци, няма никакъв звук. Само леко размахване на крайниците й във въздуха и призрачно спокойствие на лицето й. Но не само на нейното лице, защото, докато пада, то се превръща в моето.
Господин О’Лиъри ни дава нова карта, като заявява, че картата на Димитри е безнадеждно остаряла. Изглежда, задълженията на господин О’Лиъри като пазач включват обновяване на картата с всяко ново откритие, за да го предаде на хората, които проучват местността. Вършил го е в продължение на години, през които изследователи и учени са проучвали каменните грамади, и макар да не ни помага с радост на сърцето, наистина се чувства задължен да ни снабди с най-новата карта на областта. Приемаме помощта му с известно колебание, но е разумно да се възползваме от всички улеснения.
След като обсъждаме бъдещата си обиколка известно време, започваме с една от най-големите пирамиди. Според мен Камъкът може да е скрит и в не толкова привличащо вниманието място, за да не бъде намерен от случаен търсач, но Димитри мисли, че ще го открием в едно от най-значимите места в Локру, което означава в една от най-големите пещери. Накрая аз се предавам и се съгласявам с неговата теория. За всеки случай ще трябва да претърсим всичките, докато не намерим Камъка или не елиминираме пещерите като негови потенциални скривалища.