Приближаваме с конете си първата голяма пирамида, която се намира малко по-наляво от първата група. Обезкуражени, гледаме как покритите с трева хълмове се издигат над околния пейзаж като странно образувание сред безредно захвърлените в полето възвишения. Струва ми се невъзможно подобно място да крие объркана, лабиринтоподобна пещера, ала още щом спираме конете си и пристъпваме в хладното пространство, виждаме тъкмо такава пещера.
Фактът, че всъщност нямаме представа какво точно търсим, хем ни пречи, хем ни дава тласък в нашата работа, започваме бавно, оглеждаме внимателно всичко около всяко необичайно нещо и продължаваме забързано по-навътре в първата пещера. Просто има твърде много за изследване и колкото по-дълго вървим, внимателно заобикаляйки скалите насред пътеките, навеждайки се понякога заради ниските тавани, толкова повече видяното от нас започва да ни се струва съвършено еднакво.
Скалистите стени на пещерите, от които тук-там изпъкват големи камъни и ни пречат на движението, са покрити с причудливи рисунки. Спирали, дупки, издълбани в скалата, черти, изподраскани на зигзаг — голяма част от вътрешността е сложно изписана. Не мога да не се запитам какво означава всичко това. В същото време се моля, щото местонахождението на Камъка да не е скрито в някоя от рисунките гатанки върху стените на пещерата. Дори не знам добре латински език. Ако трябва да дешифрирам тези древни рисунки, ние сме обречени.
— Край на пътеката — казва Димитри и спира пред мен, а аз замалко да се блъсна в него. — Трябва да се връщаме.
Въздъхвам, но не съм сигурна дали въздишката ми е плод на разочарование или облекчение.
— Добре.
— Не се предавай, Лия. Това е още първата пещера. Толкова много ни очакват!
— Точно така. — Не мога да скрия недоволството в гласа си аз, обръщам се и тръгвам към изхода. — Ами ако всички изглеждат еднакво? Как бихме могли да се оправим?
— Не знам — отвръща той, а гласът му кънти в каменните стени. — Все някак трябва да успеем.
Отговорът му не ме успокоява, но си мълча по време на целия път, докато отново не излизаме навън под сивото пролетно небе. Оглеждам се във всички посоки, погледът ми отчита по-малките възвишения вдясно и вляво, както и голямото в далечината.
— Сега накъде?
Виждам как Димитри напряга ума си, сякаш мисленето ще ни помогне да попаднем на вдлъбнатината, която търсим, макар да става все по-ясно, че цялата екскурзия може да се окаже упражнение по случайно откриване на важна находка.
— Да се насочим към голямото възвишение, като минем през малкото ей там. — Той показва надясно и аз проследявам погледа му.
Струва ми се, че нищо няма да видя в тучната зеленина, която ни заобикаля от всички страни, но докато оглеждам полето, до по-малката пещера ми се мярка нещо жълто.
— Почакай! Там има нещо! — соча натам аз.
Димитри примижава и проследява направлението на пръста ми.
— Нищо не виждам.
Съсредоточавам поглед, за да го зърна пак и да го покажа на Димитри. Но него вече го няма.
— Изчезнало е. Може би съм си въобразила.
— Убеден съм, че не е така — клати глава той. — Ти си доста практичен човек. Щом твърдиш, че си видяла нещо, със сигурност е така. Хайде да отидем и да проверим, искаш ли?
Само след миг ние сме вече пред следващата пещера. Бихме могли да оставим конете при предишната и да повървим, ала странният пейзаж ме кара да се чувствам не на себе си. И макар че докъдето ни стигат очите няма жива душа, навикът си е навик. Всеки миг съм готова да избягам, да се защитавам.
Почти е невъзможно да проучим по-малкото възвишение, както се полага. Таваните са ниски, коридори вътре почти няма. С мъка се провираме сантиметър по сантиметър, като се стараем да не повредим нещо, ала не след дълго напълно се предаваме и решаваме да продължим след обяда.
— И сега какво? — Опитвам се да прикрия отчаянието в гласа си.
Седнали сме на тревата пред по-малкото възвишение. Аз се мъча да се преструвам, че храната, която Бриджид пакетира за нас, ми доставя удоволствие, ала липсата на напредък в работата ни потиска апетита ми.
Димитри въздиша.
— Да се върнем в къщата и да си признаем, че днес сме свършили рано. Колкото и да ми е противно да го заявя, не сме се подготвили както трябва. Не вярвам много на господин О’Лиъри, но може да се възползваме от предложението му и да го вземем за водач.