„Игра на въображението — казвам си. — Алис и Душите те издирваха твърде дълго. Привиждат ти се на всеки ъгъл, на всяка улица.“
Иска ми се Димитри да е до мен, да усетя мускулестия му крак до моя, ръката му да гали пръстите ми под гънките на пелерината. Но въпреки желанието си аз си налагам да дишам бавно, да проясня мислите си. Не е много умно да се оставя да разчитам на другите.
Дори на Димитри.
Докато Едмънд води каретата към църквата „Сейнт Джон“, аз не спирам да се възхищавам на нормалния вид на присъстващите на бала. Членовете на Дружеството, разбира се, са нормални в много отношения, но аз не бях виждала толкова много от нашите хора, събрани на едно място по едно и също време. Очаквах да има някакъв плам, оживление, нещо, което да отбележи същинския брой на хората със свръхестествени способности, присъстващи на бала.
Но не. Сякаш се намирах на най-обикновено събиране на богати и натруфени лондончани.
— Как, по дяволите, Елспет е успяла да наеме църква?
Гласът на Соня е много, много близо до ухото ми и аз разбирам, че всички сме се навели напред, извили вратове към прозореца, като се мъчим да видим по-добре мъжете и жените, които слизат от каретите и тръгват по каменната алея към парадния вход.
— Нямам представа как Елспет успява да свърши и половината от нещата, с които се заема! — Луиса се смее на глас със своя мил, простодушен смях, който напомня за началото на нашето приятелство преди повече от година.
— Трябва да си призная, че мястото, където щеше да се проведе Маскарадът, не ме интересуваше, но сега го намирам за твърде любопитно — обаждам се аз. — Кралицата със сигурност няма да е доволна, ако разбере, че неверници като нас са се събрали в лондонска църква.
Соня издава едно: „Шшшт!“, преди да продължи:
— Байрън ми каза, че много концерти и балове се провеждат в „Сейнт Джон“.
Тя изрича думите с такова спокойствие, че ми трябва време, за да разбера какво казва. Вероятно и Луиса не е разбрала, защото в един миг и двете се обръщаме към Соня.
— Байрън!
Тя порозовява и аз с изненада откривам, че след всичко случило се Соня все още е способна да се изчервява, щом чуе името на мъж.
— Видях го в Дружеството след завръщането ни от Алтус — казва тя и поглежда към Луиса. — Той пръв ми каза за Маскарада.
В каретата нахлува студен въздух, когато Едмънд, пременен в официална ливрея, отваря вратата.
— Уважаеми дами.
Луиса потреперва и се загръща по-плътно с пелерината.
— Ще тръгваме ли? Изглежда, Димитри не е единственият мъж, който с нетърпение очаква появата ни!
Лесно я даряваме с усмивка. Никой освен Луиса не е толкова добър, че да мисли доброто и на Соня, и на мен, макар че нейният любим остана в Алтус.
Споменът за Острова е като топъл повей в душата ми — низ от възхитителни впечатления. Ароматът на портокали, вълните, разбиващи се в скалите под Светилището, допирът на коприна върху голата кожа.
Разтърсвам глава и си пожелавам да съм с единствения човек, покрай когото най-силно усещам близостта до всичко това, отдалечено на неизмеримо разстояние от тук.
Надяваме маските си в каретата, после излизаме на студа и се отправяме към приличната на пещера зала. Докато се провирам през тълпата, скупчила се пред входа, не мога да се отърва от усещането, че гледам случващото се някъде отстрани. Внезапно очите ми се заслепяват от ярките цветове на околните тоалети, усещам маската си плътно прилепнала до лицето ми. Маските затрудняват разговорите и аз чувствам облекчение, когато някакъв мъж, висок и тънък като релса, сваля своята и зад нея се открива лицето на Байрън. Той се покланя, хваща Соня за ръката и тя свенливо се усмихва по пътя към дансинга. След миг Луиса тръгва с русокос господин, който не може да откъсне поглед от нея. Гледам как приятелките ми блестят под възхитените погледи на кавалерите си, които ги въртят на дансинга, и едва не забравям, че ние сме същите три момичета, които не толкова отдавна се срещнаха за първи път в Ню Йорк.
Мисля си дали да не отида при бара с освежителните напитки, когато забелязвам някакъв мъж да стои насред тълпата на известно разстояние от мен. Знам, трябва да е Димитри, макар да се разбрахме да запазим в тайна един от друг своите маски. Мисля обаче, че плещите са негови, осанката е същата като неговата — сякаш готов да защитава и себе си, и мен, — и това ми дава увереност: наистина е той!