Започваме със същото голямо възвишение, с което започнахме и вчера. Димитри възразява, ала господин О’Лиъри вдига ръка и го кара да замълчи.
— Как влязохте в пещерата, отпред ли?
Възседнал коня си, той ни повежда към задната страна на хълма.
— Ами… да — объркано се мръщи Димитри. — Че по какъв друг начин да влезем?
Господин О’Лиъри спира коня си до възвишението и скача на земята.
— Да, това би бил най-логичният вход, ако нямаше още един — поглежда ни, а ние сме застинали на местата си. — Идвате ли?
Двамата с Димитри скачаме от седлата и аз спирам конете до коня на господин О’Лиъри. Когато вдигаме поглед, той вече е презполовил пътя към върха на покрития с трева хълм.
— Господин О’Лиъри? — Засенчвам с длан очите си срещу бляскавото слънце. — Какво правите?
Той въздъхва и гледа надолу към мен с огромна досада.
— За всички ни ще е по-добре да си спестите въпросите. Нали ме помолихте да бъда ваш водач? Тогава, моля — и той посочва към върха, сякаш ни кани официално да се качим, — последвайте ме.
Димитри стъпва в хлъзгавата кал, залюлява се и полита встрани. Но тутакси стъпва здраво на земята и ми подава ръка за помощ, ала аз вече съм почти на едно равнище с него. Той се усмихва и възхищението, което чета в очите му, ми носи скрита наслада.
Мъча се да не изоставам от мъжете. Склонът не е стръмен, но камъните, калта и неравностите в растителността по него ме карат да се чувствам несигурно и аз внимавам във всяка своя стъпка. Господин О’Лиъри пръв стига до върха и застава неподвижно, загледан в земята, сякаш запленен от онова, което вижда в краката си. Когато заставаме до него, ние разбираме причината.
Само след миг забелязвам дупката във възвишението. Без да откъсвам очи от нея, питам:
— Какво е това?
— Голяма дупка, очевидно. — Гласът на господин О’Лиъри е отегчен, сякаш е нещо обичайно да стоиш над древна пещера и да се взираш отгоре в огромната дупка.
— Разбира се. — Мъча се да скрия нетърпението в гласа си. — Но защо е тук? Откъде се е появила?
Той поклаща глава.
— Направо срамота. Единият от господата, които първи откриха обекта, отстрани връхната част на тази пещера. Търсели гробница, така каза.
— И намериха ли я? — интересува се Димитри.
Господин О’Лиъри поклаща глава.
— Не успяха. А камъните тъй и не бяха върнати на мястото им. Ако се спуснем в пещерата оттук, ще разгледате онази част от нея, която не можете да видите, ако влезете през предния вход.
Поглеждам отново към дупката.
— Но какво ще стане е обекта? Няма ли да нанесем щети, след като камъните са разбъркани?
— Няма по-внимателен човек от мен, щом става въпрос за каменните пирамиди. Ще стъпваме леко, ще огледаме и ще излезем, без да докосваме нищо. Аз ще държа факлите, а вие ще слезете и когато стигнете дъното, ще ви ги пусна.
Дъното на пещерата е скалисто и аз никак не съм сигурна, че ще мога да скоча, без да се нараня. Има и друг проблем — ще трябва да слезем в пещерата без факли, а господин О’Лиъри ще ни гледа отгоре. Обхваща ме параноя, въображението ми се развихря и рисува такива картини, че накрая се убеждавам: господин О’Лиъри възнамерява да ни изостави вътре в каменната грамада, може би дори ще върне отстранените камъни на мястото им и ще ни погребе в нея.
Мислите се блъскат в главата ми, ала вече знам, че няма да оглася страховете си.
— Ще сляза първа — заявявам, без да поглеждам към Димитри, и вече се навеждам над дупката, когато той се опитва да ме спре.
— Какво правиш? Поне ми разреши аз да се спусна преди теб. За да те хвана, когато скочиш.
— Всичко е наред — викам аз с поглед, впит в скалите, докато се провирам надолу. — На половината път съм!
— Внимавай! — Тревогата в гласа му е очевидна и докато слизам по последните две стъпала преди дъното, аз се усмихвам.
Не мога да не съм доволна, дори съм много доволна, защото в началото се страхувах. Гласът на баща ми звучи в ушите ми и аз го чувам толкова ясно, сякаш той е до мен: „Човек не бива да е роб на страха си, Лия. Запомни го.“
Димитри започва да се спуска и само след няколко секунди е вече долу — той слиза доста по-лесно от мен по пътя, който ми се бе сторил тъй опасен. Когато господин О’Лиъри ни хвърля факлите и ни дава да разберем, че иска да дойде при нас в пещерата, безпокойството ми относно намеренията му изчезва. Чакаме го да слезе. Не е много по-бавен от Димитри и аз се възхищавам на бързината и ловкостта му, когато скача на пода пред нас като млад мъж.