— Е, да вървим.
Подава ни по една факла и ние го следваме навътре в пещерата. Проучването, което правим с господин О’Лиъри, е пълна противоположност на вчерашната ни безцелна екскурзия. Докато вървим, той доближава стените с факлата и осветява множество рисунки, издълбани в камъка, а също разнообразни символи, като ни подсказва различни теории за тяхното значение. По пътя научаваме, че някои хора са гледали на знаците като на вид календар, а други са мислели, че те са свързани с изгрева на слънцето. В действителност няма нищо сигурно около тях и душата ми притихва и се стаява от почит към това свещено място.
По пътя слушам с интерес обясненията на господин О’Лиъри, но когато на връщане стигаме до дупката в тавана, отбелязваща мястото на нашето спускане в пещерата, не сме открили нищо, което да ни помогне в търсенето. Ние, разбира се, нямаме желание да намерим Камъка, докато с нас е господин О’Лиъри, но все пак съм разочарована, че дори днешното подробно изследване на миналото не ни доведе до нищо ново, свързано с пророчеството и Камъка.
През останалата част от деня също не се случва нищо. Въпреки че господин О’Лиъри ни развежда из друга голяма пещера и три по-малки, не откриваме знаци относно местонахождението на Камъка. Спиралите се виждат навсякъде, ала нищо не бележи присъствието на свещен камък.
Мълчаливо обхождаме последната малка пещера за деня. Чудя се какво ще правя после, тъй като вече сме решили да се връщаме в къщата, а аз нямам представа как ще продължим на другия ден. Очевидно обикалянето ни из пещерите е напълно безполезно.
Преди да прибере картата, Димитри й хвърля още един поглед. Внезапно спира и съсредоточено се взира напред в полето.
— Какво е това?
Проследявам погледа му. Жълтото петно е същото като онова, което видях вчера, но сега забелязвам, че това е жена, чиято жълта пелерина се е издула на вятъра близо до едно от по-големите възвишения.
— Боже! — мърмори господин О’Лиъри, който се е запътил към коня си. — Непрекъснато й повтарям да стои далеч от пещерите.
— Какво правите? — Втурвам се към господин О’Лиъри и поставям ръка на рамото му, за да спра ръката, измъкнала пушката от дисагите на коня.
Той свъсва вежди, сякаш не разбира защо съм се разтревожила, задето вдига пушка срещу жената.
— Това е лудата Мейв Маклъфлин. Скита се наоколо денем и нощем и не престава дори когато й казах, че е частна собственост.
— Не мисля, че в случая имаме нужда от пушка — казва Димитри и поглежда към възрастния мъж. — Оставете я, настоявам.
Господин О’Лиъри се чумери, когато вижда, че Димитри говори съвършено сериозно.
Отново поглеждам към фигурата и с облекчение виждам, че жената, на име Мейв, е изчезнала. Поне бяхме забавили господин О’Лиъри достатъчно, за да я предпазим от него.
Той проследява погледа ми, забелязва, че я няма, и се връща при коня си, мушва ядосано пушката в дисагите, като през цялото време недоволно мърмори.
— Нямах намерение да стрелям по нея. Исках само да я сплаша. Това ми е работата най-подир.
Качваме се по конете и се отправяме към къщата, като благодарим на господин О’Лиъри за помощта. Водим конете към малкия обор отзад и Димитри задава въпрос, който не е адресиран до мен, а до господин О’Лиъри:
— Наблизо има ли град с библиотека?
Поглеждам го с изненада и се чудя за какво ли се е сетил.
Господин О’Лиъри отвежда коня си в един от боксовете, без да удостои Димитри с поглед.
— Олдкасъл притежава малка сбирка от книги, повечето от които върху историята на района. Не е достатъчно голяма, че да я наречем библиотека, но според мен е единствената, която бихте могли да намерите за толкова кратко време. — Тръгва да излиза от бокса, като наблюдава Димитри с едва прикрито любопитство. — Но пък разполагаме с прилична колекция от материали за каменните пирамиди, и то тук, ако това ви интересува.
Димитри води Блекджак в бокса, в който го оставя всяка вечер, откакто сме в Локру.
— Интересувам се от местната история. Ако бъдете любезен да ни упътите, двамата с Лия бихме могли да тръгнем за Олдкасъл още утре. Освен това — той среща погледа ми и се усмихва — мисля, че Лия ще иска да отиде на пазар.