Часовете, прекарани във взиране в дребни и в по-голямата си част нечетливи почерци, си казват думата и аз се мъча да потисна прозявката си.
— Но нима бихме открили информация за тайнствената грамада в съдебните протоколи?
Той намества стола си на дървения под, без да вдига шум.
— Може и да не открием, обаче вероятно е имало спор за земята или пък разрешение тя да бъде проучена, нещо от този род. Това е една от трите останали ни възможности. Според мен трябва да я елиминираме, преди да започнем подробното ровене в данните на господин О’Лиъри, не е ли така?
Въздъхвам.
— Предполагам, че е така. Ето ги — махам с ръка аз към купчините хартия от дясната страна на Димитри. — Дай насам половината.
Не споделям мисълта си, че прилежното претърсване на библиотеката на господин О’Лиъри би било доста по-обещаващо. Въпреки моята увереност, че той и Бриджид крият нещо, бих искала да избегнем сблъсъка помежду ни, докато понаучим нещо. Ако те работят за Душите, както май вече предполагам, по-добре ще е да открия каквото ни е нужно и тутакси да се върнем в Лондон.
Ровенето из съдебните преписки е много по-трудно, отколкото разгадаването на топографските данни. Докато топографските сведения са попълвани от хора с образование, съдебните протоколи са изписани с разкривен почерк и са пълни с правописни грешки, което още повече ни затруднява в разбирането на текста — някои думи не могат изобщо да се разгадаят. От всичко това разбирам само, че в района на Олдкасъл е имало доста разногласия и спорове във връзка с откраднат добитък, кражби от магазинчетата, проточили се от двете страни на улиците, препирни между пияници и пивници, както и неплатени дългове.
Локру обаче дори не се споменава и докато двамата с Димитри привършваме всеки своя куп документи, възрастният господин, който пръв ни придружи до архивите, на два пъти се опитва да затвори учреждението за края на работния ден.
Върху лицето на Димитри е изписано явно разочарование, а аз се старая да говоря весело и безгрижно, докато в същото време потискам собственото си объркване.
— Е, все пак мисля, че си струваше труда.
— Не мога да се съглася с теб — мърмори той и протяга ръка към мен. — Но бих казал, че ти дължа прилична вечеря, след като те накарах да прекараш толкова скучен следобед. Можем да проверим дали има странноприемница, в която да похапнем, докато сме в града.
Знам, че той прикрива лошото си настроение поради своята загриженост за мен, и когато излизаме на улицата пред сградата с архива, аз го стискам за ръката.
— Да видим… — Димитри оглежда улицата с надеждата да открие най-доброто място, където бихме могли да се нахраним вкусно, и ние тръгваме по тесния път покрай градските магазини и кръчми.
Вторачил се е надясно, а аз гледам наляво и се опитвам да му помогна в търсенето на място за вечеря, когато забелязвам някаква фигура да изчезва зад ъгъла пред нас. Не се отличава с нищо от останалите, освен с едно: жълтата наметка, която трепти от вятъра и бързо се скрива зад ъгъла, когато фигурата изчезва. Тя изпъква като слънчев лъч на фона на кафеникавите и сиви облекла на минувачите. Не му мисля много, а пускам ръката на Димитри.
После се затичвам.
Почвата под краката ми е хлъзгава, ала дори не се опитвам да забавя крачка. Първите пипала на разочарованието плъпват в съзнанието ми. Времето, отредено ни от пророчеството, е ограничено. С всеки изминал ден змийският камък става все по-студен, а сестра ми все по-силна. Ако съществува и най-малка възможност Мейв Маклъфлин да знае отговорите, от които се нуждаем, струва си да поема риска.
— Почакай! Стой! Ти, с жълтата наметка! — викам аз, докато тичам, като заобикалям минувачите, когато е възможно, или ги блъскам, когато е необходимо.
Сигурно няма нищо необичайно в това, някой да преследва някого по улиците на Олдкасъл, защото никой не ми обръща внимание, само един работник ми изкрещява, щом го изтиквам от пътя си:
— Ама че маниери!
Като се пазя да не се блъсна в сградата срещу мен при завоя зад ъгъла, аз се надявам и се моля отново да видя отпред жената, на име Мейв. Успявам да запазя равновесие и с облекчение зървам наметката й да се носи сред тълпата.
— Мейв Маклъфлин! — крещя аз, като насочвам вика си над хората пред мен и се напъвам с всичка сила, за да стигне той до ушите й. — Почакай! Няма да ти сторя зло!