Като чува името си, тя поглежда назад и аз зървам за миг окаляното й лице и изплашените й очи. Докато тичам, долавям откъслечни думи от подмятания:
— … лудата Мейв…
— Знаеш как тя…
— … какво представлява семейство Маклъфлин!
После долавям гласа на Димитри зад мен:
— Лия! Какво правиш?
Затичвам се по-бързо. Нямам време да отговарям на въпросите, които Димитри ще ми зададе, ако ме настигне. Ще трябва да почакат, докато спипам Мейв Маклъфлин.
Разстоянието помежду ни се скъсява, щом тя наближава прашната пресечка отпред, и аз заставям краката си да побързат, макар дробовете ми да парят от щурото тичане. Когато тя стига до улицата, дели ни само метър, така че аз се хвърлям напред и хващам жълтата наметка тъкмо когато жената стъпва на пътя.
И двете падаме, шапката полита от главата ми, косата ми се посипва по раменете на гъсти къдрици и ние се търкулваме в мръсотията. Издърпвам жената на няколко сантиметра от уличното платно, точно когато някаква каруца затрополява на опасно близко разстояние от нея.
Обръщам я по гръб и едва дишам от умора, когато Димитри ме настига.
— В името на Сестрите какво пра… — Той млъква, щом ме заобикаля и зърва ръката на Мейв, която държа в моята, за да не хукне пак да бяга.
Тя не казва и дума. В началото мълчи. Само ме поглежда в очите, нейните искрят от страх и безмълвни въпроси и аз разбирам по някакъв начин, че тя дълги години ги е кътала в себе си.
— Моля те. Не бягай. — Говоря колкото е възможно по-тихо и внимателно въпреки факта, че все още едва си поемам дъх. — Няма да ти сторим зло. Искаме само да ти зададем няколко въпроса. Да те пусна ли вече? Ще говориш ли с нас?
Тя се взира дълбоко в очите ми, хората продължават по пътя си, прескачат ни, подминават ни — всеки е тръгнал по собствените си дела.
Най-после Мейв поглежда надолу към китката ми и белега, който се е подал изпод ръкава на ризата ми, и в погледа й се чете подозрение. Искам да дръпна ръкава си, да Скрия белега от очите й. Ала щом срещам погледа й, виждам, че тя ме разбира и кима в знак на съгласие, като изрича единствените думи, които искам да чуя:
— Ще ти помогна.
21.
Тръгваме към малка кръчма в покрайнините на града и поръчваме храна за себе си и за Мейв, която явно е гладна. Седим и мълчим, докато тя ревностно и съсредоточено изяжда две паници гореща супа. Проговаря едва когато й донасят чаша прясно приготвен чай:
— Не съм луда.
Погледът й е ясен и аз не мога да не се запитам дали господин О’Лиъри не ни е излъгал относно умственото състояние на Мейв, за да ни отклони от поетия път.
Димитри не реагира веднага на думите й, а кима към празната паница пред нея.
— Искаш ли още супа?
Мейв поглежда към паницата, сякаш обмисля отговора си, и върти глава в отговор — не.
— Макар че е приятно да се чувстваш сит.
И като среща очите му, тя кима:
— Благодаря.
— Няма защо — кима й в отговор Димитри и се усмихва.
Известно време седим и мълчим, преди да се осмеля да й задам въпроса, който е на устата ми, независимо че изглежда толкова груб:
— Защо твърдят, че си луда? Нали не си?
С облекчение виждам, че тя не се обижда.
— Защото съм навън по всяко време на деня и нощта. Защото обичам каменните грамади. И защото… — Тя млъква и свежда поглед към мръсната си пелерина и скъсаните си панталони, които не се различават от моите по нищо друго, освен по това, че са доста протрити. — Ами защото не се обличам като останалите дами, така мисля.
Усмихвам се и помежду ни се появява усещане за близост.
— Добре разбирам какво имаш предвид.
Усмивката, с която ми отвръща, не е съвсем сърдечна, но мисля, че в очите й се чете дружелюбност.
— Защо се промъкваш сред каменните грамади, макар господин О’Лиъри да те е предупредил да не навлизаш в територията им? — питам аз вежливо, за да не помисли, че я обвинявам или заплашвам. — Може да пострадаш.
Тя свъсва лице от отвращение.
— Пфу! Старият Фъргъс нямаше да стреля. — Тя смръщва вежди, обмисляйки думите си. — Поне се надявам да е така.
— Няма значение — казва Димитри. — Какво толкова важно има там, че да си заслужава риска?
Тя обгръща чашата пред себе си с изненадващо малката си длан.
— Не че е кой знае колко важно, но е нещо специално — мърмори.