— Кое е специално? — предпазливо подхващам аз, защото не искам да настоявам и да я стресна. — Възвишенията ли?
Тя кима, сякаш сама на себе си.
— Възвишенията, разбира се, но не е толкова просто — изрича думите тихо със странен ритъм, сякаш ги повтаря.
Осъзнавам защо невежите й съграждани я вземат за луда, ала не смятам, че преценката им е точна.
— Само едно от тях. Само едното възвишение е специално.
Димитри среща погледа ми и аз разбирам, че и двамата си мислим за хълма, който не е обозначен върху картата на господин О’Лиъри.
Отново обръщам очи към нея.
— А каква е причината, Мейв? Защо е толкова специално?
Тя докосва с пръсти лъжичката до чашата си върху масата. Трудно ми е да запазя спокойствие. Усещам, че сме много близо до нещо — нещо, което ще внесе ред във всичко, ала се боя да не прекаля в стремежа си да получа отговор на въпроса и да не изгубя и слабото надмощие, което имам над нея.
Най-после тя започва да говори, без да откъсва поглед от чаената лъжичка.
— Невъзможно е да се опише с думи. Наистина.
— Защо? — Гласът на Димитри е настоятелен, но благ. — Някаква тайна ли е?
От устата й се изтръгва кратък и писклив смях и неколцина от посетителите, насядали край околните маси, вдигат тъмните си очи и ни гледат подозрително.
— Нещо като тайна е, правилно.
Поемам си дълбоко въздух.
— Ще ни кажеш ли каква е?
Дъхът ми секва, щом тя вдига поглед, присвива очи и се взира в мен. Очи, които знаят твърде много.
— Защо не попитате Фъргъс О’Лиъри?
Димитри не откъсва поглед от нея.
— Питаме теб.
Тя поглежда към китката ми, после се взира в лицето ми.
— И преди са идвали и са го търсили. — Изражението й се помрачава от нещо по-силно от страха. — И ти ли си от тях?
Не знам кого има предвид. Не съм съвсем сигурна. Дори не съм убедена, че мисълта й е ясна. Но знам какво виждам. Знам, че тя се бои от онези, които са идвали тук преди нас.
Поклащам глава.
— Не. Не съм от тях.
Тя се обляга назад, оглежда Димитри и мен, после започва да говори:
— Ще трябва да отидем там тази вечер. Чаках, но досега не стана. Ще се случи всеки момент.
— Замръзвам! Ще ми кажеш ли защо трябва да чакаме тук цяла нощ?
Мейв настоя да чакаме вътре в пещерата до сутринта и отначало това ми се стори интригуващо, ала часовете, които прекарахме, свити в тъмнината в дъното на пещерата само с малката факла, на която се топлим, попариха ентусиазма ни.
— Заради зората. Не е съвсем точно. Обаче ако го изпуснеш, ще трябва да чакаш цяла година.
— Ти цяла година ли го правиш? Сядаш в пирамидата и чакаш слънцето да изгрее?
Скептицизмът в гласа на Димитри е очевиден.
Мейв клати глава. Черната коса, падаща безредно по раменете й, й придава вид, сякаш е наистина луда.
— Само през март.
Повдигам вежди.
— Само през март ли? И защо?
Тя въздиша и започва да ми обяснява като на малко дете:
— Защото тогава става. Ей Богу, задаваш твърде много въпроси! Почакай малко и ще видиш за какво говоря.
Успявам да запазя мълчание само за миг.
— Прощавай, но…
— Брей! — вдига ръце във въздуха тя. — Сега пък какво?
Изправям гръб, като се старая да запазя достойнство дори когато самата аз се чувствам глупаво заради нетърпението си.
— Чудех се откъде може да си сигурна, че това… събитие… или както го наричаш, ще се случи точно днес при изгрев слънце?
Тя се обляга на студената каменна стена.
— Нищо не е съвсем сигурно, но аз съм сигурна дотолкова, доколкото е възможно да бъда.
— Ясно — обажда се Димитри, а гласът му прикрива колебанието, което би накарало Мейв да се вбеси. — Но защо? Защо си толкова сигурна, колкото е възможно да бъдеш?
Когато Мейв заговаря, очите й са затворени:
— Защото днес е двайсет и втори март, а не се случи нито вчера, нито оня ден, така че трябва да стане днес или утре.
Разсеяно рисувам с пръст в прахта.
— Винаги ли се случва в един от тези дни?
Става все по-трудно да не полудеем, докато се въртим все около събитието, за което Мейв е тъй сигурна, че ще се случи, ала колкото по-дълго стоим и мръзнем в пещерата, толкова по-нелепо ни се струва то.