— Е, не точно. Преди две години се случи на деветнайсетия ден от месеца, но то си беше наистина необичайно. Сега идвам по-рано, за всеки случай.
— Разбирам. Разкажи ми пак за другите. За онези, които са идвали преди нас.
Страхувам се да я попитам, но по всичко изглежда, че ще чакаме дълго. По-добре ще е да оползотворим времето и да научим всичко, което можем.
Мейв вдига главата си от каменната стена, на която се е облегнала. Очите й, тайнствени и горящи, се насочват към моите в мъждивата светлина на факлата.
— Не ми се говори за тях.
Кимам и въздъхвам.
— Тъй да е, Мейв.
Млъкваме и аз се сгушвам до Димитри, като се мъча да поема от топлината на тялото му. Подир малко той започва да диша по-бавно и само след секунди сънят натежава и на моите клепачи.
— Събудете се! Ето го!
Събуждам се от грубо разтърсване и като отварям очи, точно пред себе си виждам изцапаното лице на Мейв. Няма смисъл да питам какво има предвид. Дори в полудрямката съзнанието ми будуваше нащрек в очакване на събитието, заради което Мейв ни бе довела на това място.
Димитри тутакси скача на крака и посяга към мен, за да ме вдигне от пода.
— Къде е? — пита Мейв той и докато ме изправя на крака, се оглежда.
— Точно тук. Точно тук! — Тя не може да сдържи вълнението си и аз поглеждам навътре в пещерата, като се чудя какво толкова пропускам. — Елате! Насам!
Тя ме дърпа настрана и обръща тялото ми така, че да съм с лице към задната част на пещерата и каменната стена, която се издига от самия й под.
— Стой и чакай.
Думите излизат като въздишка от устата й и аз съм сигурна, че каквото и да очаква, то ще дойде.
Започва със слънцето — Димитри е застанал зад мен, и двамата сме от страната на тясната пътека, която прекосява цялата пещера и отвежда на мястото, където се намираме в момента. Вътрешността на каменната грамада, досега тъмна, осветена само от слабата светлина на факлата, започва да просветлява бавно, бавно, заедно с идването на зората.
Изгряващото слънце, което се вдига в небето някъде там, извън грамадата, хвърля лъчи право в пещерата и върху задната й стена, която е най-далеч от входа, се появява правоъгълник от златисто сияние. На пръв поглед не е кой знае какво, ала никак не мога да си представя как светлината, изпращана от милиони километри разстояние, си проправя път из завоите и чупките в пещерата така, че да грейне в задната й стена.
И това не е всичко.
Докато наблюдаваме, светлината се движи от ляво на дясно, като расте с всеки миг и изпълзява към дъното на грамадата. Щом стига до средата, задната стена заприличва на буен огън, сложните рисунки изпъкват в целия си свещен и тайнствен блясък. Не е възможно да си представиш как хората, създали каменната пирамида преди хиляди години, са могли да подредят всичко по този начин. Фактът, че целта им е била да се освети задната стена, и то само веднъж годишно, е още по-голяма мистерия, ала само след миг думите напират в главата ми сякаш от мъглите на Алтус: Пролетно равноденствие.
Грамадата е така конструирана, че слънцето да осветява задната каменна стена само в деня на Пролетното равноденствие.
В този миг усещам всичко с по-голяма острота. Димитри зад мен, телата ни, които се докосват достатъчно плътно, че да усетя забързаното му дишане, докато наблюдава как слънцето пълзи по грапавините и извивките на пещерната стена. Подът на пещерата, който е на стотици години, е студен и здрав под ботушите ми. Усещам металния мирис на плесен и камък в пещерата и на пръстта отдолу.
Само след няколко минути светлината се измества от центъра на задната стена надясно и намалява. Стоим безмълвни и неподвижни и наблюдаваме пътуването й по скалата, докато накрая вътре отново става тъмно, осветеният правоъгълник намалява размерите си и се превръща в малка точица, бляскава като звезда, точно в мига, преди да изчезне напълно.
Известно време не помръдваме. Когато най-после откъсвам взора си и обръщам глава, за да погледна към Димитри зад себе си, виждам, че той се е втренчил в очите ми. В погледа му съзирам общата ни история, историята на нашия народ и, да, бъдещето, което и двамата си представяме заедно. Усмивката му е обещание и аз съм сигурна, че от този момент насетне ние сме обвързани и чрез времето и пространството.
22.
Събирам си мислите в главата и се обръщам към Мейв, като продължавам да се взирам в точката, където изчезна и последният лъч светлина. Тя трябва да ме е усетила, защото се обръща да ме погледне, а очите й са по-ясни от когато и да било през последните няколко часа, откакто я познавам.