Отново се обръщам към Мейв.
— Извинявай, Мейв. Сега разбирам. Ти само гледаш. Другите вземат неща от тук. Другите са го взели, нали така?
Тя среща погледа ми само за миг, преди отново да извърне очи, ала на мен и това ми стига.
Обръщам се към Димитри.
— Да тръгваме.
Тъкмо сме запрели конете в обора и се готвим да тръгнем към къщата, когато Димитри поставя ръка на рамото ми.
— Не са били Пазителите, поне в това можем да сме сигурни.
Аз кимам.
— Да, но това не означава, че не действат от името на Пазителите и че не са опасни.
— И те са въвлечени по някакъв начин, това е сигурно — кима Димитри. — Откакто сме пристигнали, правят всичко по силите си, за да ни попречат да открием грамадата.
— Както и Камъка — добавям аз. — Освен това задават твърде много въпроси, проявяват твърде голям интерес към нашата работа.
— Как се чувстваш? — пита той и аз усещам колебание във въпроса му, знам, че не иска да ми го задава.
Вдигам поглед и се взирам в него, а ясното слънчево утро нахлува в обора и аз се чувствам и обидена, задето мисли, че съм слаба, и благодарна, защото той усеща, че силите ми чезнат.
— Аз… се боря. Боря се да остана все тъй силна.
Очите му излъчват нежност.
— Ти непрекъснато се бориш, Лия. Не става въпрос за това. Трябва да знам колко силна се чувстваш сега. В този момент. — Погледът му ме изгаря. — Отговори ми честно.
Тежко преглъщам, поглеждам и си поемам дълбоко дъх, после казвам:
— Бих искала да съм по-силна. Змийският камък е почти изстинал. Моята сила… — Обръщам се с лице към него с желанието да го накарам да забележи решимостта ми. — Е, несъмнено е понамаляла през последните три месеца, защото преди това аз разчитах на авторитета на леля Абигейл, който ме укрепяваше. Ала все още мога да посрещна всяка битка, ако това е същината на въпроса ти.
— Не знам какво ни чака, Лия. Бих искал… — Той прокарва длан по лицето си и от устата му се изтръгва измъчена въздишка. — Бих искал да разполагам с по-безопасно място, където да те изпратя, но се опасявам, че никъде не е така сигурно за теб, както до мен.
Вирвам брадичка.
— Никъде няма да ходя. Моето място е тук, където мога да докарам пророчеството до неговия край.
По устните му пропълзява усмивка, която издава възхищението му.
— И?
Вдигам се на пръсти, обвивам с ръце врата му и килвам глава, за да надзърна в очите му.
— И — продължавам аз — с теб. Моето място е при теб.
Ръката му се плъзва около кръста ми и той ме придърпва по-близо до себе си.
— Значи ще останеш.
Устата му докосва моята, а устните му са меки и нежни. Целувката ни трае само миг, ала когато се откъсваме един от друг и тръгваме към къщата, в душата си усещам неподозирана мощ, чувствам как заедно ще сътворим чудеса. Казвам си, че няма никакво значение, дори господин О’Лиъри и Бриджид да работят за Душите, за Пазителите или за самия Самаил.
После си казвам, че вярвам в това, макар вътрешният ми глас да ме нарича лъжкиня.
Мисля, че съм подготвена за всичко, ала още щом влизаме в салона и се изправяме с лице срещу пушката, разбирам, че не съм.
— Хайде, елате, не стойте на прага — подканя ни господин О’Лиъри, седнал на стола с пушка в ръце — държи я така, сякаш се е родил с нея. — Сигурен съм, че трябва да си поприказваме.
Бриджид се е изправила зад стола му, а очите й са тъмни и безизразни на светлината на огъня.
Димитри ме улавя за ръката, придърпва ме по-близо до себе си и влиза преди мен, а тялото му е като щит пред моето.
— Не мисля, че се нуждаете от тази пушка, господин О’Лиъри. Със сигурност ще можем да се разберем със силата на разума.
Смехът на възрастния мъж звучи рязко.
— Наясно съм какво разбират хора като вас под думата „разум“. Мисля, че я дефинираме по различен начин.
Не виждам лицето на Димитри, но усещам неговото объркване.
— Не знам какво имате предвид, като казвате „хора като мен“, но съм сигурен, че у вас има нещо, което ни е нужно.
Господин О’Лиъри го поглежда с присвити очи.
— Убеден съм, че у мен няма нищо ваше.
Димитри кима бавно.
— Правилно, не е мое. Но не е и ваше, нали така? И аз ви уверявам, че нашата цел е много по-благородна от онази, към която се стремите вие.