— Останахме там известно време, така че семейството на майка ми се грижеше за мен, но когато станах на десет, ни посети един човек и това промени всичко.
— Баща ми.
Спомням си многобройните му пътувания и се питам кое от тях ми бе дало възможност да открия последния от ключовете след толкова много години. Питам се какво ли съм правила, докато той е подготвял събитията, които щяха да осигурят вероятното ми бъдеще.
Господин О’Лиъри кима.
— Предполагам, че е бил той. Отначало възможността да бъда пазач на това пусто и безлюдно място никак не ми се понрави, но Томас ми обеща да живея в хубава къща, където да отгледам дъщеря си, както и пенсия до края на живота ми. Стори ми се добра възможност за ново начало и благодарих на Бога, въпреки страховитите неща, които ми наговори той.
— И какво ви каза? — пита Димитри.
Господин О’Лиъри свежда поглед към надрасканата маса.
— Белегът на ръката на детето ми означавал, че някакво зло ще я сподири. Че единствената ни надежда била да изчезнем. — Той вдига поглед към мен. — Да изчезнем и да те чакаме.
Поклащам глава.
— Защо не ни казахте? Помислихме, че сте… питахме се дали не работите за другата страна.
Господин О’Лиъри се кикоти.
— И ние си мислехме същото за вас. Баща ти не ни каза името ти. Смяташе, че ще е опасно, ако някой… или нещо… се опита да… — Той се върти на стола от неудобство. — Ако бъдем притиснати да разкрием коя си всъщност.
— Откъде бяхте сигурни, че ще дойдем? — пита Димитри.
Седнала на стола до баща си, Бриджид отговаря:
— Беше ни съобщено само, че ще дойде жена. Че тя ще има белег на китката и ще търси Камъка. Но той не ни каза, че може да дойдат и други. И че трябва да се страхуваме от тях. — Тя поглежда към Димитри. — Не ни спомена, че жената ще е придружавана от мъж, а през годините досега сме били посещавани от доста съмнителни „изследователи“. Изследователи, които прогонвахме, за да запазим Камъка в очакване на твоето пристигане. Научихме се да сме бдителни и след като не се върнахте от пътуването си в Олдкасъл, приехме, че сте открили нещо, което да ви помогне в търсенето на Камъка, особено в деня на равноденствието.
Преди да погледна към Бриджид, хвърлям поглед към китката си с белега.
— Толкова внимавах да не разкрия белега си пред теб!
— И аз — усмихва се Бриджид.
Усещам внезапно вълнение при мисълта, че сме намерили и последния ключ, както и Обреда. Че сме с две стъпки по-близо до приключването на пророчеството, и то завинаги.
Ала победата ни е вгорчена от факта, че Камъкът не е у нас.
Сякаш прочел мислите ми, Димитри казва:
— Сигурно знаеш, че Камъкът не е в пещерата? Тази сутрин бяхме там заедно с Мейв Маклафлин, точно по време на равноденствието. Беше ясно, че Камъкът е трябвало да бъде там, за да бъде осветен от лъчите на слънцето, както става веднъж на всяка година, но не беше.
Господин О’Лиъри не изглежда изненадан.
— Мейв е съвсем безобидна, но има лошия навик да привлича вниманието към онази грамада всяка пролет, когато очаква равноденствието. Не можехме да рискуваме и да й позволим да отведе неподходящ човек при Камъка.
— Ето защо — казва Бриджид и бърка в корсажа на роклята си — вече няколко години го пазя с цената на живота си.
Тя грабва сребърната верижка, издърпва я навън и в края й се появява черна сатенена торбичка. Бриджид измъква завързаната около шията й верижка, взема торбичката и я отваря. Обръща я с дъното нагоре и в ръката й пада голямо скално парче.
Очаквам да е красив. Силно да искри и проблясва. Оказва се обаче най-обикновен сив камък, макар и със съвършена овална форма.
— Ти… сигурна ли си, че е точно този? — Не ми се ще да обиждам двамата О’Лиъри, но ми е трудно да повярвам, че подобен камък, отронен сякаш от най-обикновена скала, който изобщо не се различава от останалите камъни в пирамидите при Локру, притежава силата, която ще ни помогне да затръшнем Портата пред Самаил.
Бриджид се усмихва и аз осъзнавам, че усмивките, докосвали устните й до този миг, са били само отблясък от тази, истинската.
— Повярвай ми — когато върху него падне слънчев лъч, той грейва тъй ярко, че околните скали навеждат засрамено глава. Така го открихме. Така разбрахме, че е той. Но има и друга причина. — И тя ми го подава. — Виж сама.
Протягам ръка да го взема и не чувствам нищо друго, освен равнодушие, но щом се приближавам до Камъка, той силно ме привлича. Когато пръстите ми се сключват около него, усещам силата му. Не е като силата, която ме обливаше цялата от змийския камък на леля Абигейл, но жуженето, енергията, напрежението, които долавям под гладката му хладна повърхност, са същите.