Выбрать главу

Поглеждам с усмивка към Бриджид.

Тя ми кима.

— Той е много, много по-мощен — и по-горещ, — когато е огрян от слънцето. Аз… — Тя навежда объркано глава. — Всъщност в онази сутрин, когато го намерих, той ме опари. Беше толкова красив!

Щом започва да разказва, гласът й сякаш зазвучава някъде отдалеч.

— Не можех да се спра, трябваше тутакси да го грабна, ала щом го взех, когато най-после го видях върху дланта си, тялото ми се разтресе до мозъка на костите от неговата мощ и тя прониза дланта ми миг преди да го изтърва на земята.

Бриджид обърна дланта си, за да ни покаже изпъкналия бял белег от изгореното.

Обгръщам с пръсти Камъка.

— Той… Безопасно ли е да го нося в ръка?

Тя кима.

— Вече много години го крия под роклята си. Сгорещява се само в мига, в който го озари изгревът, и то само по време на равноденствието. Защо питаш?

— Защото трябва да го отнесем в Лондон. — Поглеждам към Димитри, после се обръщам с гръб към нея и си поемам дълбоко дъх. — А ти трябва да дойдеш с нас.

* * *

За пръв път след лудото препускане към Шартр пътувам през гората без Димитри.

На кон съм и се нося между дърветата, а Пазителите са по петите ми. Гората се намира в Англия, знам го, макар нощта да е толкова тъмна, че едва различавам шията на Сарджънт под себе си.

Пазителите са все още на разстояние зад мен, но аз долавям тропота на конските копита, макар да се стремя да увелича разстоянието между нас. Ниските клони на дърветата ме шибат по лицето и се заплитат в косата ми, сграбчват ме като гладни зверове, които искат да нахранят с мен Пазителите на Самаил. Лягам още по-ниско върху шията на Сарджънт и отчаяно го пришпорвам напред, забивам пети в хълбоците му, нашепвайки окуражителни слова в ухото му.

Втори шанс няма да имам.

Започвам да мисля, че няма надежда, защото мракът е безбрежен, а конете зад мен се приближават с всеки изминал миг, когато внезапно се отскубвам от дърветата и излизам на една поляна. Усещам полето, простряло се пред мен, но огънят в далечината ме призовава като сигнален фар.

Пламъците сякаш ближат небето — те са единствената светлина сред студената пустош на безкрайното поле. Убедена съм, че това е целта на моето нарочено пътуване. Впускам се нататък тъкмо когато Пазителите изскачат от дърветата и излизат на поляната.

Колкото повече се приближавам към огъня, толкова повече около него се надигат тъмни силуети, най-напред се подреждат в малък кръг съвсем близо до пламъка, после се появяват и отвъд този кръг и формират по-широк, който се затваря около по-малкия. Когато се приближавам до първата група, всичко ми става ясно.

Ейвбъри. Намирам се при Ейвбъри.

Огромни каменни блокове стоят като стражи около огъня и още щом ги отминавам, разбирам, че съм в корема на змията. Сякаш в отговор на моите догадки огънят изпращява и се издига високо в небето. Достига го, когато вятърът донася шум от бръмчене през полето, носи го право към мен.

Около по-малкия кръг се издува някаква тъкан и аз замалко да се блъсна във фигурите, бръмченето става все по-силно и накрая разбирам какво е това.

Щом се приближавам, фигурите се разделят и Сарджънт влиза в средата на огнения им кръг, преди да успея да му дам друга команда. Паниката сключва студени пръсти около гърлото ми, когато кръгът отново се затваря и аз не мога да изляза от него, а заобикалящите ме продължават монотонната си песен.

Ала нямам време да участвам в странната им церемония.

Тропотът, идващ изпод копитата на конете на Пазителите, е като грохот на гръмотевица, паднала върху земята — конете се прегрупират и оформят друг кръг, извън кръга, в чийто център съм аз.

Не забелязвам, че небето е просветляло, докато облечените в тоги фигури пред мен вдигат ръце към качулките си, покриващи лицата им. Когато първата фигура отмахва качулката си, с изумление и притаен дъх виждам, че в мен се взират тъмните очи на Хелене. Останалите бързо се сменят една след друга — Бриджид, Луиса и най-накрая Соня, чиито студени сини очи ме изгарят със своя нагорещен до бяло гняв.

Видяното е достатъчно, за да ме накара да изохкам на глас. Но дори това не ме подготвя за следващата картина. Остава само една фигура. Фигура, която още не се е разкрила, Фигура, чието лице остава забулено в тайнственост.