„Това е заради пророчеството — мисля си аз. — Душите. Самаил. Собствената ми слабост. Собствената ми тъмна страна.“
Сънищата ми станаха по-интензивни след онази нощ, в която видях Ейвбъри. Започвам да получавам пристъпи на клаустрофобия поради мрака, който ме притиска от всички страни, сякаш вече съм в гроба и се мъча да си пробия път навън, ровейки в пръстта с голи ръце.
Сякаш вече няма никаква надежда.
Бриджид се отърва от Камъка и сега, когато го намерих у нея, аз го нося в торбичката на шията си. Надявам се, че ще ми даде допълнителна сила, след като вече съм загубила мощта на змийския камък от леля Абигейл, но уви — той си остава все тъй студен и тежък и мъчително виси на шията ми.
Вече свикнах да стоя изправена и скована със спокойно изражение на лицето, лепнато върху изтощението и страха, разяждащи ме отвътре. Но все пак една част от мен осъзнава, че хитрината ми е израз на моята гордост. Колкото и да се представям за силна, очевидно е, че Димитри вижда моите терзания. Тъкмо той бърза да влезе при мен в палатката, щом чуе писъците ми. Тъкмо той ме държи в ръце, докато отново потъна в сън.
Но въпреки това аз не дръзвам да се отпусна и да заспя дълбоко, макар отчаяно да се нуждая от сън, а съзнанието ми да остава нащрек и в най-черния мрак на нощта. Независимо че лъкът и кинжалът са ми винаги подръка и готови за ползване, тяхното присъствие ни най-малко не ме успокоява. Ставам все по-убедена, че някоя сутрин ще се събудя и ще открия, че черното кадифе на медальона е преплетено върху китката на другата ми ръка, а Йоргумандът върху металния си диск се мъдри върху знака на кожата ми.
Следобед на четвъртия ден от пътуването ни ние излизаме от гората и се озоваваме на някакъв път, лъкатушещ из полето, който тук-там изчезва и се появява кръчма или хан. Във въздуха се носи мирис на море и не след дълго стигаме в полите на едно възвишение и виждаме в далечината Дъблин и голямата вода.
Аз се обръщам към Димитри:
— Пак ли Гарет ще ни придружава по морето?
— Ако всичко е наред — казва Димитри и пришпорва коня си.
Няма защо да го питам за несигурността в гласа му. И двамата знаем, че когато човек е изпратен да върши нещо, свързано с пророчеството, всичко може да се случи. Мъча се да отпъдя страховете си, отнасящи се до Гарет, ала сърцето ми е свито чак докато стигаме до пристанището и го виждаме при познатото корабче в далечината. За пръв път през последните няколко дни устните ми се разтягат в усмивка.
— Гарет!
Отвеждаме конете при него на пристанището и приветливата усмивка на лицето му се стопява. На нейно място се настанява нескрита тревога.
— Стопанке моя… Добре ли си? Да не би да се е случило нещо?
Аз изправям гръб на седлото, смутена от обръщението му към мен още при появата ми.
— Уморена съм, това е. Сънят бяга от очите в този студ.
Той кима бавно.
— Така е, Стопанке моя. Ти, разбира се, си красива, както винаги. Всеки би се уморил след подобно пътуване.
Думите му трябва да ме успокоят, ала аз улавям погледа, който той хвърля към Димитри, и разбирам, че по-късно, когато не съм около тях и няма да се обидя, двамата ще си поговорят за здравето ми.
Бързо сменям темата и простичко обяснявам подробностите около присъствието на Бриджид в нашата компания.
— Сигурна съм, че помниш госпожица О’Лиъри. Тя ще ни придружава до края на пътуването.
Осъзнала, че тя няма представа каква е ролята на Гарет в групата ни, аз се обръщам към нея:
— Гарет е приятел на Димитри от детството и ни е водил при не едно опасно пътешествие. Сега ще ни преведе през морето.
Гарет кима с глава към Бриджид.
— За мен е удоволствие да ви видя отново. Простете ми, но искам да отбележа, че сега изглеждате доста по-дружелюбна от преди.
Страните на Бриджид порозовяват.
— Извинете ме за предишното ми грубо държане. Получи се малко объркване относно доверието ни един в друг.
Усмихвам й се с благодарност за дискретността й, а Гарет кима разбиращо.
— Времената, в които живеем, са страшно объркващи.
После се обръща към мен:
— И като стана дума за объркване, мисля, че трябва да те коригирам.
— Мен ли? За какво?
— Одобрен съм да ви ескортирам и след акостирането ни в Англия. Всъщност ще бъда с вас през целия път до Лондон.
По изражението на лицето му си личи, че е много доволен от развитието на събитията.