— Наистина ли? — И продължавам, без да изчакам отговора му. — Това е най-хубавата новина, която можеше да ми съобщиш!
— Ще се съглася с Лия — кима Димитри. — Нямаме по-доверен водач или приятел от теб. А се нуждаем от всяка помощ, която ни се предлага.
Гарет ни маха с ръка да се качим на лодката.
— Елате. Настанете се удобно, а в това време аз ще се погрижа за конете ви.
Скачаме от седлата и Гарет прави знак на двама мъже, които са се облегнали на стената на опушената сграда отсреща. Те идват при нас, хващат юздите и свалят шапки пред Бриджид и мен, после се отдалечават по мръсния път.
— Не са много разговорливи, нали? — кикоти се Димитри.
Гарет се приближава до ръба на дока и протяга ръка към Бриджид.
— Това е най-доброто при настоящите обстоятелства, не си ли съгласен с мен?
— Няма никакво съмнение — отвръща Димитри и ме хваща за ръката, а аз изчаквам Бриджид и също стъпвам на палубата.
Само след няколко секунди Гарет и Димитри отвързват лодката от кея. Аз внимателно наблюдавам водата, докато се отдалечаваме от пристанището и характерните му шумове остават далеч зад нас.
Бриджид се надвесва през палубата и се вторачва във водата, сякаш очаква да открие нещо, скрито в дълбините. Казвам си, че трябва да я закрилям. Да я предупредя да внимава. Да стои по-навътре в лодката и никога, ама никога да не потапя ръка във водата.
Ала не го правя. Просто се обръщам и се потътрям по палубата, без да се опитвам да търся причината за предателското си поведение.
Пътуването ни по водата е еднообразно и нищо не нарушава неговата монотонност, освен клатушкането на лодката и раздаването на храна и вода. Вързопите съдържат толкова продукти, колкото са ни нужни, за да стигнем до Лондон, ала въпреки това ги използваме пестеливо.
Чувствам се като уловена в клопка, сякаш Душите следят всяко мое движение, макар наоколо да не се вижда друг плавателен съд. Въпреки люшкането на лодката сънят бяга от очите ми. Притискам се до тялото на Димитри, защото нощта е невероятно студена, макар че не съм сигурна дали ми е нужна физическата му топлина или силата на духа му. Ту губя съзнание, ту пак идвам на себе си в очакване някой чудовищен морски звяр да изскочи от дълбините и да ме дръпне във водата. Казвам си, че няма да се боря със съдбата, ако тя е решила, че животът ми трябва да приключи в черната вода.
Когато на сутринта зърваме английския бряг, на мен ми е вече все едно. Докато плавахме, поне не усещах толкова осезателно бремето, което с цялата си тежест се стовари на плещите ми още щом тръгнахме да се връщаме.
Трудно подреждам мисли и стремежи в главата си. Как тогава ще успея да събера Соня, Луиса, Хелене, а сега и Бриджид заедно? И как бих могла да го направя, когато отношенията ми със Соня и Луиса са пред разпад? Как ще ги отведа в Ейвбъри, за да изпълним Обреда, което съм задължена да направя според пророчеството?
И най-после, как бих могла да привлека Алис на наша страна, след като в пророчеството е заявено ясно и недвусмислено: Бранителката и Портата трябва да работят заедно, за да затворят Портата веднъж завинаги?
Ето какви въпроси се блъскат в главата ми, докато Димитри и Гарет насочват лодката към брега. Гарет я направлява към едно свободно място и не след дълго ние несигурно стъпваме на кея.
— Ще имаме ли коне? — задава въпрос Бриджид, без да се обръща към някого определено.
Гарет оглежда бреговата ивица.
— Със сигурност.
Димитри ме хваща за ръката, двамата тръгваме след Гарет и Бриджид по изгнилите дъски на пристана и излизаме на пътя, който минава досами водата.
— А, ето ги там! — Гарет крачи към двама млади мъже, всеки от които е хванал по два коня за поводите.
Тутакси разпознавам Сарджънт, ала това не ми носи същото удовлетворение както преди. Чувството, което изпитвам сега, сякаш не докосва сърцето ми и аз се насилвам да се усмихна, докато го потупвам по шията.
Гарет тихо говори нещо на младежите. Те му подават юздите на конете и изчезват в оживената улица. Хората около нас се бутат и се блъскат и за миг ме обзема паника — внимателно ги оглеждам, за да видя дали някой не носи знака на Пазителите на врата си.
— Всичко е наред, Лия — успокоява ме Димитри, поема юздите на Сарджънт от мен и докосва с ръка шията му. — Качи се на коня си, за да не те изгубя в тълпата.
Не разбирам как е усетил паниката ми, но препускащото ми сърце се укротява. Облекчението ми е твърде голямо и аз не се срамувам, задето присъствието му ми действа тъй успокояващо; опирам се на седлото и се мятам на гърба на Сарджънт. Фактът, че съм над хорската маса, ми дава чувство за сигурност. Грабвам юздите от Димитри и си поемам дълбоко дъх, като се старая да изляза от състоянието, обзело ме преди секунди.