Гарет се изправя.
— Конете и багажът ни бяха под дърветата в границите на лагера. Не сме се тревожили за припасите, грижехме се само за физическата си безопасност. Предполагам, че някой е успял да се промуши тук. — Той млъква и се оглежда. — Но мисля, че не това е най-обезпокоителният факт.
— Че какво би могло да е по-тревожно от факта, че са нахлули в личното ни пространство и са разлели водата под носа ни? — пита Бриджид.
Още преди Димитри да отговори, изпитвам тревожното усещане, че знам какво ще каже.
— Някой е влязъл в лагера, без да остави и следа след себе си.
Поглежда ме и отново се обръща към Бриджид:
— С Гарет не открихме и помен от човек или кон. Който и да е бил, каквото и да е било, е дошло и си е отишло като призрак.
Да напълним съдовете с вода е не толкова трудна, колкото досадна работа. В Англия е почти невъзможно да умреш от жажда, но пълненето на манерките отнема време, а всички осъзнаваме, че часовниковата стрелка лети и имаме да свършим още много неща, преди да изпълним Обреда при Ейвбъри. Необяснимият факт, че някой е източил водата ни — и особено въпросът кой го е извършил, — засилват напрежението в малката ни група и погълнати от собствените си мисли, вторачени в реката, минаваща покрай лагера, ние не изричаме и дума.
— Кой може да е бил според вас? — пита Бриджид.
След като попълваме водните си запаси, събираме дрехите и личните си вещи, разхвърляни из целия лагер, а Димитри и Гарет сгъват палатките.
Поклащам глава.
— Бих казала, че е някой, който работи за Душите, или самите Пазители, само че…
Тя ме поглежда в очите.
— Не са оставили никакви следи.
Кимам.
— На Душите им е забранено да използват магия в материалния свят. Единственото изключение е при промяната на външния вид. Обмислих и това, но няма такова животно, което би могло да изпразни манерките, колкото и незабелязано да е влязло в лагера.
Бриджид сгъва една от ризите на Гарет и я пъха в багажа му.
— А би ли могъл нарушителят да промени външния си вид, докато е още в лагера?
Кимам:
— Разбирам какво искаш да кажеш. Ако някоя от Душите е успяла да влезе в лагера като, да речем, ястреб, тя не е оставила следи. И ако още в границите на лагера промени отново външния си вид и стане пак човек, ще може да изпразни съдовете ни с вода. И все пак… Въпреки че конете и багажът ни бяха под клоните на дърветата, мисля, че Гарет и Димитри биха забелязали присъствието на друг човек, дори да е бил там само миг.
Колебая се дали да споделя и другото си хрумване, което зрее в съзнанието ми, ала Бриджид усеща думите, които не съм изрекла:
— Има и нещо друго, нали така?
Сядам, за да завържа торбите с багаж, и докато говоря, гледам право в Бриджид. И двете мислим едно и също.
— Не мога да разбера причината. Защо някой ще си направи труда да ни изпразни водата от съдовете? Лесно ще ги напълним. Не сме в пустинята, нали? Доста непрактичен начин да забави завръщането ни в Англия. Бих казала… детинско. Неефективно. Не си ли съгласна с мен?
Бриджид свежда поглед към земята и размишлява върху думите ми. Мълчанието помежду ни потвърждава онова, което вече си мисля: и Бриджид като мен не може да отговори на въпроса.
Нямаме време да обсъждаме повече случилото се, тъй като няколко секунди по-късно Димитри ни прави знак, че палатките са прибрани и конете са готови за път. Двете с Бриджид ставаме, без да кажем и дума, тя през целия ден остава мълчалива и аз знам, че не е забравила разговора ни.
Това не важи само за нея. Прехвърлям събитията в ума си и въпреки че не разбирам изцяло техния смисъл, все си мисля, че е направена важна крачка в развитието на играта, свързана с пророчеството.
И дълбоко в себе си съм убедена, че това е само началото.
26.
Следващият ден преминава без произшествия. Гарет и Димитри непрекъснато се връщат назад по същия път, за да видят дали след нас не се движи някой, ала не намират нищо, което да им подскаже, че ни преследват. Слънцето, най-после освободило се от натрапливите облаци, си пробива път през клоните и листата на дърветата и посипва със злато всичко наоколо. Красиво е и е спокойно, а слънцето ни носи тъй желаната от нас топлина. Ала това ни най-малко не повдига духа ми. Преследва ме усещането, че някой или нещо е тръгнало след нас.