Добре познавам силите на злото. Те ще се върнат.
Гарет и Бриджид яздят отпред и си правят компания, а Димитри е зад тях. Не изпитваме необходимост да си говорим и аз се опитвам да си спомня дали двамата с Джеймс сме прекарвали някога толкова дълго време заедно — насаме, но в мълчание. С изненада откривам, че не мога да си спомня по-добро нещо, сякаш всичко случило се, преди да напусна Ню Йорк, се е превърнало в избледняло платно, рисувано с водни бои. Различавам контурите, ала подробностите са изчезнали.
Всичко, освен Хенри, който в спомените ми си остава жив, все едно съм го видяла вчера.
Изхвърлям спомена от съзнанието си. И Джеймс е като Хенри — и той е изчезнал, макар и по съвсем различен начин. Като си мисля за него, няма да ми стане по-добре, освен ако не се съсредоточа и не се сетя как да го спася от хватката на Алис. Времето ми с Джеймс е изживяно и вече отминало. Няма да се върне.
А въпреки че обичам Димитри, той също не играе кой знае каква роля в моите планове. Бъдещето ми не може да бъде определено само от любовта. Има още твърде много неща, на които съм заложила.
Заради себе си. Заради народа на Алтус. Заради самия свят.
Сънят идва и аз се връщам в Пустошта. Хрътките са още по-близо, Душите са току зад опашките им, а аз яздя коня си през ледения пейзаж, пред погледа ми преминават лица, замръзнали в гримаси и безмълвен писък под леда. Миг по-късно се разсънвам от собствените си писъци и се учудвам, когато виждам как Димитри се е надвесил над завивките ми и ме разтърсва да се събудя.
— Събуди се, Лия! Това е само сън!
В мрака на палатката очите му са като две черни дупки и за миг той ми напомня на труп.
Сядам, слагам ръка на гърдите си и се мъча да успокоя препускащото си сърце и дъха си, който излиза с голяма скорост и свистене от дробовете ми.
— Добре ли си? — пита Димитри с кротък глас. — От известно време съм тук, при теб. Чух те да хленчиш, но не можах да те събудя по-бързо.
Прокарвам ръка през разчорлената си коса, докосвам с пръсти слепоочията си и усещам тъпото пулсиране под кожата си.
— Откога си тук?
— От около пет минути.
Поглеждам го в очите.
— И аз… не съм могла да се събудя?
Той поклаща глава. Тревогата му личи дори в мрака под палатката.
— Нали не мислиш, че съм пътувала? — Не съм сигурна, че искам да чуя отговора му, но пък не мога да си позволя лукса да остана в неведение.
Той дълбоко въздиша и извръща очи встрани, сякаш се бои да ме погледне.
— Не знам. Да накараш някого насила да се скита из Равнината, противоречи на законите на Отвъдните светове, на законите на Григъри…
— Не съм пожелала да пътувам в Равнината, ако това намекваш!
Той протяга ръка и прибира кичур коса зад ухото ми.
— Разбира се, че не си. Само се опитвам да отчета всички възможности.
Вече съжалявам за хапливите си думи, облягам се на гърдите му и опирам чело на рамото му.
— Извинявай. Просто съм много уморена, Димитри. През всяка една нощ вече не знам сънувам ли, или пътувам. Не знам дали Душите се опитват да отслабят психическата ми сила, като си играят по този начин, или… — Боя се да довърша изречението си.
— Или какво? — пита тихо той.
Вдигам глава и го поглеждам в очите.
— Или си е мое дело. Може би най-после започвам да губя разсъдъка си? Или по-лошо — малко по малко ме подмамват на тяхна страна, без дори да разбера?
Следва дълга пауза, след която Димитри ме придърпва към себе си.
— Не губиш разсъдък, Лия, нито са те прилъгали да преминеш на тяхна страна. Просто…
Писък пронизва въздуха навън и Димитри млъква, вдига глава, обръща се, става и тръгва към изхода на палатката.
Следя го с очи.
— Какво е това?
— Не знам. — Излиза навън, като поглежда назад към мен. — Ти стой тук.
Не съм сигурна колко време оставам в палатката, но не толкова, колкото би искал Димитри. Невъзможно е да пренебрегнеш гласовете и аз се увивам с одеялото и излизам навън, където виждам Гарет и Димитри насред боклуци, багажът ни отново е отворен и разпилян по земята.
— Какво е това? — Аз обикалям в кръг и оглеждам пораженията, когато Бриджид се появява от палатката си, като трие сънено очи.
— Казах ти да стоиш вътре. — Гласът на Димитри е строг.