Присъствието на листа в чантичката ми слага край на безгрижието, което чувствах само преди секунди. То ми напомня, че имам още много работа. Че нито един Маскарад, нито един бал или тъмноок мъж не могат да ме освободят от задълженията на пророчеството. Че това е работа, която само аз мога да свърша.
Сякаш почувствал напрежението ми, Димитри отново взема ръката ми в своята.
— Утре ще имаш достатъчно време за това. — Той задържа погледа си върху моя. — Ела. Нека танцуваме.
Оставям го да ме води към центъра на огромната зала и той, без да се двоуми, ме дръпва на дансинга. Няма място за притеснения, щом се завъртаме сред ярките цветове на тоалетите, пауновите пера и скъпоценностите по маските, летящи размазани край нас. Здравата ръка на Димитри е обгърнала кръста ми и аз се оставям да ме води, накъдето поиска, облекчена, че някой друг поема отговорността, макар и само за танца.
Музиката преминава в кресчендо, а после се превръща в съвсем различно нещо. Този път аз дърпам Димитри за ръцете и го извеждам извън очертанията на дансинга.
Говоря близо до ухото му:
— Да си вземем нещо за пиене, искаш ли?
Той кима и се усмихва.
— Изцедих ли всичката вода от теб, Стопанке моя?
Повдигам вежди в почуда.
— И така може да се каже.
Той отмята глава назад и се смее. Смехът му ехти и заглушава и музиката, и разговорите в залата.
Проправяме си път към щанда с напитките, когато едно лице привлича погледа ми. Скулесто, женствено, с толкова зелени очи, че съзирам блясъка им от другия край на помещението. Не би трябвало да мога да разпозная някого. Не и от такова разстояние. Не и жена, скрила почти цялото си лице под маска, обсипана с блестящо злато и тъмночервени скъпоценности. И въпреки всичко аз съм повече от сигурна, че я разпознавам, и тръгвам към нея, без да кажа и дума на Димитри.
— Лия? Къде… — Чувам гласа му след себе си, ала краката ми се движат сами и аз виждам единствено жената, застанала по странно познат начин само на няколко метра от мен.
Хващам я за ръката, без да ми хрумне дори, че бих могла и да греша.
Тя не се учудва. Всъщност не си прави труда да сведе поглед към дланта ми, обхванала тънката й ръка над лакътя. Не. Бавно се обръща към мен, сякаш фактът, че съм я открила, изобщо не я изненадва.
Знам го още преди да се е обърнала изцяло към мен. Виждам го в гордите очертания на брадичката й. В предизвикателния блясък в очите й.
— Алис — произнасям името й като дихание.
Това не е въпрос. Виждала съм я в Отвъдните светове, както и в моя собствен свят. Виждала съм нейния призрак по времето, когато силата й нарасна достатъчно, за да й позволи да преминава от един свят в друг. Като дете спях до нея и чувах тихото й дишане през нощта. Дори скрита зад маската, аз съм убедена, че това е Алис.
Усмивката й е мудна и в нея няма изненада. Сестра ми неизменно се наслаждава на онази изтънчена власт, която притежава поради факта, че е информирана преди другите. Но сега има и още нещо. Нещо сдържано, неопределено.
— Добър вечер, Лия. Фантастично е да те видя тук.
В очите й проблясва нещо — мрачно и тайно, — което ме плаши много повече от факта, че тя, заедно със своята огромна сила, сега се намира в Лондон.
Поклащам глава, все още не отърсила се напълно от изненадата да срещна сестра си за първи път, откакто заминах от Ню Йорк.
— Какво правиш тук? Имам предвид… аз… Защо си дошла?
Има и други неща, които трябва да й кажа. За които с крясък ще изисквам отговори от нея. Ала балът и изумлението ми съвместно ме карат да се държа вежливо, макар че писъкът всеки миг може да се изтръгне от гърлото ми и да прониже пространството в залата.
— Дошла съм на пазар. Да се приготвя.
Казва го така, сякаш целта й е очевидна и аз тутакси започвам да се чувствам като паднала в Отвъдното, на място, което прилича на моя свят, ала всъщност е неговият изкривен и сгрешен вариант.
— Да се приготвиш ли? За какво?
Чувствам се като селския идиот. Очевидно Алис си играе с мен, но въпреки всичко нямам сили да се махна. Тя ме е хванала и здраво ме стиска, както е било винаги.
Дори тук. Дори в момента.
Тя се усмихва и за миг ми се струва, че е искрена.
— За сватбата, разбира се.
Преглъщам предчувствието, което засяда като камък в гърлото ми, когато тя се обръща към кавалера до нея. Толкова съм се вторачила в нейната особа, че не съм забелязала маскирания й придружител.