Аз го фиксирам с гневен поглед.
— Невинаги правя онова, което ми кажат, както би трябвало вече да знаеш.
Той въздъхва.
— Просто се опитвам да те защитя, Лия.
— Какво се е случило? Какво става? — Гласът на Бриджид нарушава негласния сблъсък между мен и Димитри и аз се обръщам към нея.
Тя е още по нощница и с почуда гледа мястото на произшествието.
Мъча се да говоря със спокоен глас и казвам:
— Нещо или някой отново е бъркал в багажа ни.
Гарет крачи около лагера и накрая захвърля някакъв предмет в храсталака.
— Опасявам се, че е по-лошо. Този път са нападнали храната ни.
Бриджид се втурва напред.
— Храната ни ли? Нима искаш да кажеш, че храната ни е унищожена?
— Не точно унищожена — намесва се Димитри. — Мисля, че можем да спасим известна част.
— Но кой би сторил подобно нещо? И как? — Очите на Бриджид се разширяват от страх и внезапно аз се питам дали пък не се преструва.
— Добър въпрос. — Поглеждам я с присвити очи. — Кой, мислиш, би го направил? Тук сме само ние и според мен, ако Димитри и Гарет претърсят лагера, няма да открият чужди следи, както и последния път.
Тя пребледнява.
— Нали не намекваш, че е мое дело?
— Нищо не намеквам, само изтъквам фактите.
— Защо бих извършила подобно нещо? — пита тя.
За миг се колебая, но продължавам смело напред.
— Ти ще кажеш.
— Лия… — Гласът на Димитри звучи като предупреждение, ала преди да довърши, Бриджид прекосява лагера и спира точно пред мен.
— Отговорът е ясен, не бих го извършила. Разбира се, че не!
После продължава с умолителен тон:
— Бях заспала в палатката си, както и ти.
— Да, но при мен беше Димитри. А при теб кой беше? — Още докато задавам въпроса, знам, че постъпвам нечестно.
— Никой, разбира се, но… — Тя мести поглед от Гарет към Димитри. — Кажи й! Ти знаеш, че не бих направила подобно нещо!
Гарет я гледа известно време в очите, после се обръща към мен.
— Стопанке моя, счу ми се някакъв шум в гората. Стори ми се, че някой ходи. Изчезнах само за няколко секунди, а когато се върнах, Димитри беше при теб в палатката и всичко наоколо беше във вида, в който е сега.
Придърпвам одеялото плътно около себе си — не желая да опровергая собствената си теория. Не ми се ще да си призная, че страхът е проникнал във вените ми. Не желая да се предам в ръцете на все по-нарастващото усещане, че ме дебне нещо, което е извън моя контрол.
— Какво общо има това с Бриджид? — питам аз.
— Просто ми се струва, че никой от нас не би могъл да причини подобен хаос за толкова кратко време, без да привлече вниманието на Димитри — отвръща Гарет. — Стените на палатката не са достатъчно плътни, за да заглушат шума от стъпките на някой, който е решил да се промъкне в лагера.
Позволявам си да хвърля поглед към Бриджид и се засрамвам, когато в очите й забелязвам обида и гняв. И все пак не мога да се предам.
— Е, все нещо или някой го е направил.
Димитри отива и вдига един вързоп от земята.
— Така е. И докато открием кой или какво е било, няма да намерим покой.
На следващия ден пътуваме мълчаливо, без приятното общуване, с което сме свикнали.
Атмосферата е тягостна, когато излизаме от гората, и аз въздъхвам с облекчение, щом зървам полето пред нас. Още от ужасяващото пътешествие до Алтус, когато Хрътките ни преследваха и ми се наложи да не спя близо три дни, аз не съм в състояние да си почивам пълноценно, заобиколена от призрачната тишина на която и да е гора.
Ала и откритостта на полето си има цена и ние цял ден наблюдаваме нивите край нас, като внимаваме да не ни сполети някоя неприятност или да не се натъкнем на нашите преследвачи. Спомням си трескавото препускане в Шартр при надпреварата с Пазителя и знам, че нищо не може да ме спаси от тях и че аз няма да бъда в безопасност, докато Портата не се затвори.
С падането на нощта започваме да си търсим убежище и си правим лагер в малка горичка в края на полето. Двете с Бриджид приготвяме вечерята, а над нас е надвиснала тягостна тишина, докато Гарет и Димитри настаняват конете. Най-после тя оставя ножа, с който работи, и тежко въздъхва. Усещам, че ме гледа, ала аз не я поглеждам.
— Не съм го направила, Лия, кълна ти се.
В гласа й няма гняв и това ме кара дълбоко да се засрамя, без да знам защо.